Имало едно време едно момченце – Вася. Имал си много играчки, разпилени навсякъде – под масата и зад шкафа, дори под леглото.

Но една сутрин Вася се събудил и му се приискало да си има и дървена люлка конче.

- Искам дървена люлка конче, – казал Вася.

- Искам дървена люлка конче! – завикал Вася.

- Искам дървена люлка конче!! – затропал с крак Вася.

- Ех, синко, – казала майка му – почакай малко, сега нямам пари.

- Как пък не, нямаш пари! – обидено извикал Вася. – За захар имаш. За месо имаш. И за картофи, и за моркови… А за най-важното нямаш. Просто се измъкваш! Да!

В този миг прозорецът се отворил с трясък и от улицата нахлул студен вятър. Сняг посипал лицето на Вася.
Майка му бързо затворила прозореца. Въпреки това в стаята станало студено, както на улицата.

- Сега се извини за грубите си думи, – казала майката.

Втора глава

Вася стоял на пейката в двора.

От небето валял силен сняг.

Вася не знаел, че в града са пристигнали Великите Студове. А Великите Студове идват винаги, когато някой се скара с майка си.

Снегът валял и валял. Откъде ли се бил събрал толкова много сняг на небето?

„Много е обидно да се извиняваш – мислел си Вася. – В никакъв случай няма да се извиня. По-добре да не се връщам вкъщи…”

Вася седял с наведена глава. Изведнъж видял, че из двора обикаля тичешком някакъв странен старец. Старецът имал топли обувки, които никак не приличали на топли обувки. Палто, което никак не приличало на палто. И пухкава шапка, която никак не приличала на пухкава шапка.

- За какво му е да тича така? – зачудил се Вася.

Скоро разбрал каква била причината.

По двора като опарен тичал черен котарак, а старецът се опитвал да го догони. Личало си, че старецът е вече много уморен. На Вася му дожаляло за него. Освен това, когато минал край Вася, черният котарак се спрял, погледнал го и изплезил розовия си език.

- Заяжда се с мен! – възкликнал Вася.

Скочил от скамейката, затичал се и хванал котарака за задните лапи. Котаракът бил хлъзгав и мокър, но Вася здраво го държал.

Дотичал старецът. Взел котарака от ръцете на Вася и бързо го мушнал в пазвата си. После малко се отдалечил и любезно казал:

- Много ти благодаря, момченце, задето хвана този котарак. Аз не съм обикновен старец. Аз съм Вълшебник. Котаракът също е вълшебник. Ах, колко лекомислено беше от моя страна да науча този котарак да прави вълшебства! Сега съвсем престана да ме слуша. Не иска да прави нищо друго, освен всичко да превръща в мишки. Превърна в мишка бюрото ми и го изяде. Превърна в мишка леглото ми и го изяде. А днес сутринта превърна в мишка вратата на дома ми, хвана я, изяде я и избяга на улицата. Решил съм да отида при най-главният Вълшебник, за да ме посъветва какво да правя.

Котаракът се опитал да се измъкне от пазвата на Вълшебника и запищял:

- Все едно, пак ще продължа да превръщам всичко в мишки!

- Налага се да побързам, – загрижено казал Вълшебникът. Навел се към Вася и прошепнал на ухото му: – Докато на котарака не му е хрумнало да превърне и мен в мишка. Честно казано, би ми било много неприятно.

Вълшебникът се отдалечил от Вася и тръгнал към вратата, но изведнъж се върнал.

- Вася, – казал той. – Все пак, горещо те съветвам да се прибереш вкъщи и да се сдобриш с майка си.

- Да се извиня? – възмутил се Вася. – Не, няма да стане. В никакъв случай! Обидно е да искаш извинение!

- Но човек не може да живее без майка, – казал отново Вълшебникът.

- Как ли пък не! – промърморил Вася. – Аз пък може да си намеря друга майка. Дори по-добра.

Вълшебникът замислено погледнал Вася.

- Щом искаш, опитай, – промълвил. – Ще ти помогна, доколкото мога. Да видим какво ще излезе от това.

Снегът завалял още по-силно и Вълшебникът вече не се виждал.

Честно казано, на Вася никак не му се искало да има друга майка. Все пак неговата майка не била каква да е майка. Тя била НЕГОВАТА мама. Това била просто МАМА.

Но да се извини! Не, няма да стане!

Вася останал още малко на пейката. Ръцете и краката му се вкочанили. Но най-зле от всичко бил, разбира се, носът му. Все пак хората не са измислили нито обувки, нито ръкавици за нос. От студа носът му станал твърд, като морков.

Вася станал от пейката и излязъл от двора. Тъкмо доближил портата и се разнесъл глас от черния високоговорител на стълба.

„Внимание! Внимание! Внимание! Предаваме извънредно важно съобщение!…”

Но вятърът завил, завихрил снега и започнал да засипва с него високоговорителя. Гласът зазвучал слабо и глухо:

„Внимание!… Извънредно съобщение!… Човек се е скарал с майка си! Човек се е скарал с майка си! Бедата се е случила в нашия град. Сега в нашия град са пристигнали Великите Студове! Граждани, пазете носовете, ушите и пръстите си! Затваряйте плътно вратите и прозорците. Внимание! Внимание!… В града ни са пристигнали Великите Студове!…”

На Вася вече не чувал. Само старият врабец кацнал на стълба с усилие разбрал няколко думи. Притеснил се, засуетил се и полетял към врабката си, за да й каже в никакъв случай да не излита от топлата тръба. Макар че, тя не е малка и би трябвало да знае: с Великите Студове шега не бива.

Трета глава

Вася вървял по улицата и се чудел защо ли е толкова студено? Нали до вчера се разхождаше без шапка.

На ъгъла видял прекрасно куче. Бил дълъг – предълъг дакел. Приличала на наденичка с четири лапи. Вася си помислил, че четири лапи са малко за толкова дълго куче. Би трябвало да има още две в средата на корема.

Дакелът бил воден на каишка от лелка в сиво палто. И изведнъж, минавайки край Вася, лелката прошепнала:

- Искаш ли да бъда твоя майка?

Вася погледнал лелката и видял, че тази лелка е не лоша. И най-важното има толкова хубаво дълго куче.

Лелката и кучето стояли и чакали отговора на Вася.

„Ако ще си взимам нова майка, то по-добре да е с куче.” – помислил си и казал тихо:

- Добре.

Вася го казал съвсем тихо. Почти даже и не го казал. Изведнъж задухал Вятърът – ветрище. Студен сняг засипал лицето на Вася.

Лелката се загърнала в сивото си палто, хванала Вася за ръка и бързо побегнала по улицата. Същевременно мърморела:

- Отдавна исках такова синче! Къдравичко, с чипо носленце!

Лелката, дългото куче и Вася влезли във входа на една къща. Но заедно с тях влязъл и Вятърът – ветрище. На стълбището веднага станало студено.

Лелката, дългото куче и Вася бързо побегнали към втория етаж и влезли в жилището.

- Ай, ай, ай! – завайкала се лелката със сивото палто и заразмахвала сивите си ръкави. – Каква съм и аз! Забравила съм да затворя прозорчето! Какво съм направила!…

И наистина, стаята съвсем не приличала на стая. На дивана – пряспа. Около шкафа – пряспа. На масата – купчина сняг. Във въздуха блестели и кръжели снежинки. Дългото куче затичало из стаята, затъвайки с лапи в снега.

- Нищо, нищо, синко – казала лелката в сивото палто. – Сега всичко ще почистим. Донесла легени и кофи, и започнали да изнасят снега от стаята. Но снегът бил толкова много, че почти не намалявал. Легените и кофите станали съвсем ледени. Вася го заболели ръцете от студ.

„На двамата няма да ни стигне цял живот, за да изнесем този сняг, – с тъга помислил той. – Де да имаше повече такива майки. Поне четири или пет.”

Едва го помислил и в стаята влезли още четири точно такива лелки в сиви палта. Съвсем еднакви. От изумление Вася изтървал легена.

„Само за мен ли са толкова майки? – помислил той. – А може и да е хубаво да имаш много майки? Може би ще свикна?”

Всички лелки със сиви палта започнали бързо да изнасят снега. Едната изгребвала снега изпод дивана. Друга сръчно отчупвала висулките от полилея. Преспите бързо намалявали. Дългото куче свободно затичало по пода.

- Това е всичко, синко! – в хор казали лелките със сивите палта и всички се усмихнали на Вася.

- Синко, ела да те целуна! – ласкаво го повикала лелката, която била най-близо.

- Синко, ела да ти избърша носа! – казала втората лелка със сиво палто.

- Синко, забравил си да изпиеш рибеното масло! – казала третата.

- Синко, поиграй си с кучето, – казала четвъртата.

- Синко, събуй си обувките! – казала петата.

Всички здраво хванали Вася и започнали да го дърпат в различни посоки. Палтенцето на Вася изпукало. Дългото куче тъжно залаяло.

Вася се изплъзнал от ръцете им и излязъл в коридора. Лелките със сивите палта, бутайки се една друга, хукнали след него.

Настигнали го в коридора, обградили го и заговорили още по бързо и всички едновременно. Ето какво се получило:

- Изпий кучето!

- Поиграй с обувките!

- Свали си носа!

- Целуни рибеното масло!

Вася си запушил ушите с ръце, изскочил на стълбището и затръшнал вратата.

- О, не – с ужас замърморил той, – толкова майки не са му нужни на човек. Нали майката трябва да се обича. А как да ги обичаш всички едновременно? Ще се объркаш. Не, не искам…

Изведнъж станало тихо. Само зад вратата един женски глас пеел песен.

Четвърта глава

На улицата се разхождаше вятърът. Улицата бе дълга, вятърът също бе дълъг.

Вятърът започна да разсъблича Вася: да събаря шапката му, да размотава шала, да запрята полите на палтото му.

Вася бързо свърна в пресечката.

„Може би там не е така студено!” – помисли си той.

Но не беше така! Щом Вася свърна в пресечката, вятърът – ветрище го последва и снегът се завихри на бели кълба. Всички минувачи тутакси вдигнаха яките си и скриха носове в шаловете. От това носовете им станаха карирани и раирани. А децата започнаха да проплакват от студ и да подскачат от крак на крак. Вася съвсем се уплаши. Дори закри лицето си с ръце. Така вървя, вървя и налетя право на продавачката на сладолед и на чудесното и синьо съндъче на колелца.

-         Сладолед! Сладолед! Сметанов! Шоколадов! Сладолед в чашки!… – викаше продавачката с приятен глас.

Вася погледна към нея и веднага разбра, че тя е прекрасна продавачка на сладолед. Добра и весела.

Помисли си:

„Страхотно е майка ти да се разхожда из къщи и през цялото време да говори: „Сметанов! Шоколадов! Сладолед в чашки!”

Вася се приближи до продавачката. А вятърът – ветрище го последва. Той не изоставаше от Вася нито на крачка.

Вятърът – ветрище започна да кръжи около Вася и продавачката на сладолед и да ги посипва с кълба от сняг.

-         Олеле! – извикала продавачката, тропайки с крака и подухвайки върху пръстите си. – Кой ли в този студ ще яде от моя сладолед?

-         Не бихте ли… искала… да ми станете майка… – прошепнал Вася.

-         Твоя майка? Така ли? – радостно възкликнала продавачката на сладолед, сякаш само това и чакала. Дори спряла да подухва върху пръстите си.Веднага се виждало, че се радва. – Искам, искам да бъда майка! Веднага дори!

Продавачката приклекнала до Вася и го погледнала право в очите.

-         Само че, може би искаш да ти бъда майка, заради сладоледа? – попитала тя. – Обидно ми е.

Вася много се засрамил. Отдръпнал се от нея и попягнал край затрупаната със сняг ограда..

-         Сметонов! Шоколадов! Сладолед в чашки! – чувал зад гърба си.

На Вася се сторило, че гласът на продавачката е станал някак по-тъжен. Тя била умна продавачка на сладолед и разбира се, веднага, всичко разбрала.

-         Не, така не трябва да се избира майка – решил Вася – и заради бонбоните също не трябва, нито заради билетите за кино… Но вкъщи, все пак, нямам да се прибера. Няма да си извиня.

В този миг от небето завалял толкова силен сняг, че нищо не се виждало. Палтото на Вася побеляло. Вася цял побелял. По миглите и веждите му полепнал сняг. Вася дълго вървял по улицата, без и сам да знае накъде.

„Ще вляза в някоя къща, за да се стопля. – Помислил си Вася. – Поне на стълбището ще постоя.”

Но къщи не се виждали, нищо не се виждало. Само едри снежинки кръжали пред очите му и от тях му се завивало свят. А студът не позволявал да стои неподвижен. За да се стопли поне малко, Вася се затичал.

Тичал, тичал и изведнъж налетял на голямо дърво. Огледал се Вася. Около него имало много бели дървета.

Към глави 5 и 6

Пета глава

-         Загубих се! – прошепнал Вася – Влязъл съм в гората!

В гората било още по-студено, отколкото в града.

Вятърът – ветрище посипал огромни преспи. Вася бил толкова малък, а преспите толкова големи.
Тръгнал между преспите.
”Добре ще е, ако изляза от гората, – помислил Вася – ами ако вляза още по навътре? Тук няма и кого да попиташ. Има само лисици и мечки. Трябва да се върна назад. Може по моите следи да изляза от гората?”
Вася спрял и започнал да се оглежда. Но неговите следи вече не се виждали. Вятърът – ветрище ги бил затрупал със сняг.

Щом спрял на едно място, му станало студено. А ако тръгнел напред – още повече щял да се заблуди.
Вася се уплашил. А от страх му станало още по-студено и неприятно.

Изведнъж иззад пряспата изскочила голяма рижа Лисица.

Вася веднага забелязал, че не е обикновена лисица като тези в зоопарка.

Лисицата гледала Вася, а Вася гледал Лисицата. Очите на Лисицата блеснали.

-         Ще ми станеш ли син – казала тя. Аз съм лисица – красавица, а си нямам син.

-         Говори! – удивил се Вася.

И още щял да се удивлява, ако не му било толкова студено. Вече бил толкова замръзнал, толкова замръзнал, че цялото му удивление било замръзнало.

А рижата лисица започнала да обикаля край него и да размахва красивата си опашка – увивала я около лапите си и я превръщала в маншет,  слагала я на врата си и ставала на пухкав шал.

- Ако имах син, бих му варила каша… – казала Лисицата, гледайки настрани.

„Може да отида при нея за малко? – тресейки се от студ, помислил Вася. – Ще се стопля, ще хапна каша.”

А Лисицата, сякаш отгатнала за какво си мисли Вася.

- Добре, лисичето ми. Сега ще съберем дърва. Протегни ръце, а аз ще подреждам. Клончета, дръвца, пръчици, съчки, вейки! – запяла Лиса.

Лисицата натрупала такава купчина, че Вася бил принуден да подпира върха й с брадата си, за да не паднат.

-         Да вървим, синчето ми – казала Лисицата. – През половината път ти ще носиш дървата, през другата половина аз. Ето до онази бреза е половината на пътя.

Стигнали до брезата.

-         О, синчето ми! – въздъхнала Лисицата – Не е тук поливината на пътя, а ей до онзи стар дъб. Носи натам.

Занесъл Вася дърната до стария дъб, а Лисицата казала:

-         Не, синчето ми, половината ще е там, до онзи бор. Носи натам.

Едва се добрал Вася до бора. Тежките дърва го теглели надолу. Всеки миг можело да ги изтърве.

-         Ето, че стигнахме до къщи! – засмяла се Лисицата. И наистина под бора бил рижият лисин дом с рижа врата,  риж покрив, а прозорците и коминът – също рижи.

-         Защо ме излъга? – попитал Вася с треперещ глас – И без това щях да ти донеса дървата до къщата.

Смутила се Лисицата и потрила муцунката си с лапа.

-         Прости ми, синко. Повече няма да те лъжа. Да вървим да сварим кашата.

Вася внесъл дървата в колибата и ги изсипал до печката.

Колибата на Лисицата била стара. Ветрището през всички процепи влиза, сняг бръска.
Започнала Лиса да вари каша в рижа тенджера. Завряла кашата. Заподскачали из нея вкусни мехурчета. Понесла се топлина от нея.

Загребала Лиса пълна лъжица каша, подухнала я и я излапала.

-         Не, не се е сварила още. – облизала се Лисицата.

Разбъркала кашата и отново опитала. Опитва Лиса от кашата, опитва. Загребва пълна лъжица, изяжда я, облизва се и все повтаря:

-         Не, не е готова… Не се е сварила…

Надникнал Вася в тенджерата, а там вече дъното се вижда. Лиса изяла цялата каша. Закрила муцуната си с лапа, засрамила се.

-         Ох, синко, отново те излъгах. Нищо не мога да направя за теб. Колкото и да се старая, без лъжи не мога да живея. Такъв ми е характерът.

Вася едва не заплакал от обида:

-         А искаш да си майка! Мислиш си, че е лесно ли? Нима майките лъжат? Няма да излезе майка от теб! Това е!

-         Да… – тъжно отговорила Лиса – явно няма да излезе майка от мен.

Вася се спуснал към вратата и избягал от дома на Лисицата право в снега.

„Колко съм глупав, – помислил си Вася – още тогава разбрах, че няма да мога да си намеря друга майка. Ще живея без майка.”

А Вятърът – ветрище започнал да плаши Вася. Не разбираш какво говори, но звучи страшно.

- У-у-у-у – казва вятърът – Пш-ш-ш…

Вася се свил. Вдигнал яката си. Мушнал ръце в ръкавите си. Изведнъж запукали клоните и от гъсталака излязла космата кафява планина. Планината имала две малки очи и четири големи лапи. Вася веднага се досетил, че това е Мечката.

-         Майка ли си търсиш? – попитала Мечката с дрезгав глас.

-         Не, не, – отговорил Вася. Зъбите му тракали от студ. – Имам си майка, имам…

-         Ела да ми станеш син. Имам голяма и хубава хралупа. За къде съм сама в нея?

-         А, да не съм ти син, може ли? – прошепнал Вася – Просто така, на гости да дойда?

-         Да вървим. – съгласила се Мечката. – Ще те нахраня и ще те сложа да спиш.

Тръгнал Вася след Мечката.

-         Стъпвай в моите следи, ще ти бъде по-лесно да вървиш. – посъветвала го Мечката.

А следите на Меца – дълбоки като ями. Стъпва Вася в тях и пропада.

- Ето, стигнахме у дома. – казала най накрая Мечката.

Гледа Вася. Нима това е дом? Голяма пряспа, а под нея черна дупка и вход под земята. Пролазил Вася след Мечката.

-         Това е коридорът. – казала тя – А има и стая. Влизай, не се стеснявай.
Вася се завил с палтенцето си и се свил в ъгъла. Мечката отрязала голям къшей хляб и го поляла със златист мед.

Потекъл медът по хляба. Вася го оближе от едната страна, а той протича от другата. Вася побърза да го оближе, а той потича по кората.

А мечката легнала на хълбок до стената и започнала да се прозява.

- А-а-аф! – зее Мечката – Тази година зимата дойде много рано!

Така широко зинала с уста, че на Вася дори му станало страшно. Леле, само каква уста и колко много зъби!

Забелязала Мечката, че Вася се бои и започнала да закрива устата си с лапа. Вижда се, добра мечка е.

Вася изял хляба с мед. Ръцете му започнали да лепнат, клепачите също. Но не, защото ги бил изцапал с мед, а защото му се приспало.

Гледал, гледал Вася Мечката и също започнал да се прозява.

-         Хр-р-р! – захъркала Мецана, легнала удобно и заспала. И пак заприличала на пухкава планина. Кое – къде е не можеш да разбереш.

-         Мецо, Мецо, събуди се! – с тъга завикал Вася – Какво ще правя сам?

-         А! Какво? – сънено попитала Мечката – Спи, спи, миличък. Сега дълго ще спим. До пролетта. – о отново захъркала.

-         Как така до пролетта? – завикал Вася – Не искам да спя толкова дълго!

Започнал да дърпа Мечката за козината, но тя не поръдвала.

-         Виждаш ли? – с упрек прошепнал Вася. – Моята майка винаги първо мен слага да спя, а след това ляга и тя. И няма да спи цяла зима.

На Вася му станало страшно да остане сам при спящата мечка.
”За какво ми е да стоя тук до пролетта? Не искам!” – помислил си Вася и излязъл от мечешката хралупа.

Шеста глава

А в гората настъпила нощ. Преспите били толкова високи, че закривали цялата гора. Вася затънал до пояс в снега, едва се измъкнал. Гледа – няма му ги ботушите. Къде са? Преспата ги свалила от краката на Вася и ги била скрила. Започнал Вася да преравя пряспата с ръце, за да си търси ботушите. А пряспата му свалила ръкавиците и ги скрила.

Вася съвсем замръзвал вече. Пропълзял по снега. Добрал се до висока елха.

-         Елхичке, Елхичке! – зашепнал Вася. – Сам съм в гората без мама. Приюти ме в клоните си.

Заскърцала старата елха, вдигнала клони. Пропълзял под тях Вася, притиснал се в ствола й. Свил се и притихнал. Отпуснала елхата зелените си клони, прикрила Вася.

-         Колко си бодлива, – прошепнал Вася – а моята майка няма нито една игличка.

Но Великите Студове не оставяли Вася намира. Промъкнали се под Елхата. Стелели се по земята. Провирали се между най-малките бодлички.

Засвирила елхата с клоните си. Сякаш не са клони, а тромпети.

„Вика някого!” – помислил Вася.

Отново засвирила Елхата.

Клоните се раздвижили и Вася усетил нечий топъл, топъл дъх. Вася погледнал и видял голяма конска муцуна и тъжни конски очи.

-         Студено ми е, студено ми е! – зашепнал Вася – Стопли ме още с дъха си.

-         Съвсем си премръзнал. – с безпокойство казал Конят – Хайде, излизай момченце! Седни бързо на гърба ми. Няма да оцелеш тук.

С мък ас екачил Вася на гърба на Коня – ръцете си не чувствал от студа. Тръгнал Конят между дърветата. Вася скрил лицето и ръцете си в гривата му и затворил очи.

Стигнал Конят до своя дом. Камил се по стълбите и влязъл в стаята.

Домът на Коня бил голям и хубав, но съвсем празен. Нямало никакви мебели в него, само в единия край стояла голяма купчина сено. Вася погледнал Коня и забелязал, че това е един много стар и тъжен Кон. Имал тъжни очи, а на челото тъжно бяло петно.

-         Искаш ли да хапнеш? – тъжно попитал Конят

-         Студено ми е – отвърнал Вася.

Конят сложил Вася върху сеното и го завил със старо одеало. Подпъхнал сено от всички страни, но Вася така и не се стоплил.

-         Нима конете живеят в гората? – попитал Вася

Конят тъжно поклатил глава.

-         Аз живеех в стопанството – казал той. Но в стопанството си купиха трактор и разбрах, че вече не съм им нужен. Тогава отидох в града. Започнах да работя в пекарната, разнасях по магазините вкусни кифли. Но директорът на пекарната купи камион и разбрах, че и там вече не съм нужен. Тогава дойдох в гората и си построих тази къща. Вероятно няма да живея още дълго. Защо да живея, ако никому не съм нужен?

„А аз на кого съм нужен? – замислил се Вася – На мама съм нужен.”

Конят извърнал глава. Вероятно не искал Вася да види колко са тъжни очите му.

-         Никой не ме чака… Никой не мисли за мен… Никой не се тревожи… – тихо и тъжно мърморел Конят.

„А за мен мама се тревожи. – помислил Вася – Разбира се, че се тревожи. Тя не знае къде съм. Сигурно е полудяла от тревога. Тя. Мама. Моята майка.”

-         Конче, добро Конче – казал Вася и заплакал. – Моля те, бързо ме отведи удома. При мама. Защото моята майка се тревожи!

Конят погледнал през прозореца и поклатил глава.

-         Виж колко силно вали снегът. Чуй как духа вятърът. Никога не е имало толкова ужасна нощ в нашата гора. Ще замръзнеш. Жив няма да те заведа до дома. По-добре да почакаме до сутринта.

-         Не, днес! Дори веднага! – плачел Вася – Мама се тревожи!

-         Не, плачи. – казал Конят – Щом е така, ще се постарая да те заведа при майка ти.

Вася яхнал Коня и Конят внимателно слязъл по стълбите. Вихрите веднага се нахвърлили върху тях. Завили, засипали ги с леден сняг. От ляво, от дясно, отпред – навсякъде имало стълбове от снежни вихри, които ги удряли в лицето и очите. Не искали да ги пуснат да излязат от гората.

Конят вървял много бавно. Едва си пробивал път,  все се люшкал в страни и се спъвал.

-         Какво ти е? Да не си болен? Нали няма да умреш? – изплашил се Вася.

-         Не, само ми е много-много тъжно – отвърнал Конят. – Все си мисля, че никому не съм нужен.

-         Не, Конче, не! Не е вярно! – завикал Вася – Много си нужен! На мен си ми много нужен. Без теб щях да загина в гората. Не можеш да ми бъдеш майка, защото вече си имам моя любима майка. Но винаги ще бъдеш най-добрия ми приятел.

Конят вдигнал глава и затичал по-бързо. Виждало се, че му станало малко по-весело на душата.

Конят дотичал до града.

А в града всички прозорци били тъмни, защо всички деца и майките им вече спели.

На една улица Вася видял Вълшебника, който крачел уморено с черния котарак в ръце.

Вълшебникът ги забелязал и много се зарадвал.

-         Чакайте! Чакайте! – извикал той – Всички трамваи вече спят в трамвайните депа. Всички тролейбуси също спят в тролейбусните депа. Моля, заведете ме до дома, в една посока сме.

-         Моля, – казал Конят. Вълшебникът седнал на Коня зад Вася и го обгърнал с ръце.

-         У дома, при мама ли? – попитал Вълшебникът.

-         Аха. – отговорил Вася.

Чак сега Вася забелязал, че е станало по-топло, престанал бил да духа Вятърът – ветрище. Снегът навред се топял. В тъмнината се долавяли звуците на невидими ручеи.

-         А на вас помогна ли ви главният Вълшебник? – попитал Вася.

-         Да, – отговорил Вълшебникът – всичко се оказа много просто. Удивително е, че сам не се бях сетил. Заедно с главния Вълшебник, превърнахме в мишки всички предмети в дома му. И всички тези мишки се нахвърлиха върху моя котарак. Мишката – чайник започна да го пръска с топла вода. Мишката – прахосмукачка започна да чисти козината му. Мишката – ютия заглади опашката му. Мишката – солница започна да го соли. А мишлето – четка за зъби започна да мие зъбите му. В края на краищата така го измъчиха, че даде честна котешка дума, да не превръща нищо в мишки. Освен, ако не го помолят.

-         А може би и мен ще превърнете в нещо? – тъжно казал Конят.

-         В мишка? – бързо попитал котаракът, надигайки се от ръцете на Вълшебника. – Знам, че има коне с миши цвят.

-         Не искам – унило отговорил Конят. После всички продължили мълчаливо по пътя. Вася се сгушил във Вълшебника.

Изведнъж Вася забелязал, че в една къща свети прозорец. Това била, разбира се, къщата на Вася. А светещият прозорец бил, разбира се, в стаята на Вася.

Вася скочил от Коня, прегърнал го и прошепнал в ухото му:

- Чакай тук, чуваш ли? Ей сега се връщам. И набегом се втурнал вкъщи.

Врата отворила майка му. Била бледа и с насълзени очи.

-         Къде ходиш толкова късно? – попитала тя. – Ужасно е…, нима е възможно…

Вася се хвърлил към нея.

-         Майчице, – извикал той – извинявай!

И изведнъж разбрал колко е лесно да се извиниш. Колко е просто и хубаво, и даже вкусно да се извиниш.

Майката целунала Вася и на него веднага му станало топло и уютно, защото точно в тази минута Великите Студове напуснали града.

-         Майчице, – казал Вася, – долу на двора има един прекрасен Кон. Той ми е приятел. Може ли да го доведа, за да живее вкъщи?

-         Може – отговорила майката.

-         Ще живее с нас. Нали?

-         Добре, – казала майката. – Само не знам, дали ще му бъде добре тук. Разбира се сено и овес ще намерим от някъде, но ще му харесва ли да се качва с асансьора? Пеш едва ли ще може да се качи до петия етаж.

Вася изтичал на двора и видял пред входа дървено конче с бяло петно на челото.

Кончето се полюшвало и се усмихвало.

-         Вълшебникът ли те преобрази? – попитал Вася

Дървеното конче кимнало с глава. Вася го прихванал с ръце под корема и затичал към къщи. Вкъщи прегърнал майка си, целунал я и се свил в скута й.

После Вася си легнал да спи.

Мама загасила лампите.

До Вася в тъмнината се полюшвало дървеното конче и се усмихвало.

—-

Текстът е авторски на Софья Прокофьева и е превод от руски.

]]> http://contesracontent.wordpress.com/2010/06/23/niama-da-se-izvinia-2/feed/ 2 rlv2002 http://contesracontent.wordpress.com/2010/05/03/gubka/ http://contesracontent.wordpress.com/2010/05/03/gubka/#comments Mon, 03 May 2010 15:18:08 +0000 astilar http://contesracontent.wordpress.com/?p=309 ]]> В цъфнала градинка, под една глогинка гъбка Червенушка с пълна бяла гушка люлчица люлее и звънливо пее:

„Слънчо злато сипе
Сладко да заспите!
Лек ветрец ви вее,
Люлката люлее.
Сънчо ви покани
В приказни поляни.
Нани, нани, нани!”

Някой приближава в китната морава. Гледай, ти! Бръшляна с празнична премяна и към нашта гъбка идва с кръшна стъпка.

-         Червенушке дружке, остави децата! Хайде да отидем с теб на веселбата. Щурчо се годява с Щурка хубавица. Имаше обява на една елхица.

Тих ветрец полъхна. Гъбката въздъхна.

-         Знаеш ти, хорцето тегли ми сърцето, ала при децата трябва да остана!

Смръщи се Бръшляна:

-         Старата Прахана ще ги понаглежда и ще вие прежда.

-         Бабо услужлива, на хоро отивам! Ти пази грижливо малките ми гъбки от опасни стъпки!

Старата Прахана до плета застана:

-         Ех! Така да стане, но съм стара баба, глуха съм и слаба.

Слънчо се търкулна в пухена постелка. На хоро се втурна гъбка хубавелка.

В цъфнали поляни гостите са сбрани. Щурчо годеника с бъклица ги кани, весело им вика:

- Пийте до насита!

- Веселата Щурка да ти е честита!

Скокна Червенушка и на бяла гушка върза три гердана. Отдалеч извика старата Прахана:

Две калинки – булки с леките мушици тропат ръченици. Пъргави светулки светят със свещици.

Вече свечерява. Чета от щурчета песничка запява:

„Месечко в небето
Лампичка запали,
Да види хорцето
Как сме заиграли.
А звездици бели
Ниско се навели
Мигат със очички
И ни гледат всички.
Зин – зин – зин!
Да ги веселим!”

Идва със Бръшляна наша Червенуша. На хоро се хвана, тръсна бяла гуша и ситно заситни по морави китни. Щурката припряна в алена премяна с дружки-пеперуди гледа и се чуди:

- Вижте Червенуша! Никого не слуша, на хоро отива, а децата малки кой ще й приспива?

Пеперуда млада ядно се обади:

-         Старата Прахана с малките остана. Хем си преде с хурка, хем люлее люлка.

Лютата коприва, злобна и бъбрива, отдалече рече:

-         Аз видях Мецана с кошница голяма в гъбята поляна.

Шипката червена викна възмутена:

-         Слушай, Червенушо! Как сърце ти дава рожбите сиротни вкъщи да оставяш, а ти на хорото с глъч да се задяваш?

-         Лельо Шипко, зная… може да се кая, но нали съм млада, малко веселбица и на мен се пада! – Червенушка рече, към хорото кръшно бързо се завтече.

В люлката децата сладко вече спяха, а на губер тучен спеше баба Праха. Но не щеш ли, мина старата Мецана. Търси медовина още от зарана, я пък диви круши.  Гъбките съгледа.

- Там какво се гуши? Ето ми обяда!

Гъбките сънливи в кошницата сложи. С клончета трънливи скри ги, както може. Старата Прахана с лапата побутна.

-         Тази гъба стара хич не ми е вкусна! Ха сега с товара тука да се спусна в пряката пътека! Ех! Поизморих се, ще вървя полека.

Скочи от уплаха сънената Праха.

-         Стана то, що стана! Как пред Червенуша ще бедя Мецана, като съм заспала с хурка и къделя в меката постеля!

Седна и заплака, майката да чака. Бръмбарко я чува, тихо й хортува:

-         Брън – брън – брън! Спях си сладък сън. Ти ли ме събуди? Чуден сън прокуди!

-         Бръмбарче рогато, ще платя богато! Викай Червенушка ей там от хорото! Няма да забравя никога доброто!

-         Е! Добре! Ще ида, хем хорце да видя! – бръмбарчето рече, бързо се завтече. При една скоруша срещна Червенуша, връща се с Бръшляна.

-         Старата Прахана много се тревожи. Тичайте при нея, бързо, ако може!

Хукна Червенуша през елхи, поляни и от пълна гуша паднаха гердани. Люлчицата празна отдалеч съгледа. Старата Прахана я посрещна бледа.

-         Гъбките ти малки… грабна ги Мецана. Тя не ще праханки, та сама останах.

Червенушка наша страшно се изплаши.

- Олеле, Бръшляне, що сега да сторя? Мога ли с Мецана някак да се боря?

- Тежките въпроси не решавам вечер. Утро мъдрост носи. Ще си лягам вече. Всичко ми дотегна! – тъй Бръшляна рече и да спи си легна.

А пък баба Праха я съветва плаха:

- Тичай, Червенушке, в гъстата дъбрава! Баба Кукумява мъдрост там раздава.

Тръгна Червенушка без другар, без дружка, тъжна в тъмнината.

- Спи ли сън Луната в облаците скрита? – гъбката попита папрати заспали.

- Не! Не сме видяли… – шепнат в сън листата. – Тука не прониква никога Луната.

- Ах! Че страх ме хвана! Двата стари дъба, два са великана!

- Не плаши се, гъбко! Аз съм дядо Дъбко. Що чиниш в гората, тъй сама горката!

- Грабна ми децата снощи баба Меца. Аз пък на годявка ходих у Щуреца. Баба Кукумява търся за съвети, как да си избавя рожбиците клети.

- Ха добра сполука! Хе! Мини от тука!

Сгушен във гъстака слушал всичко Зайко. Чак му се доплака за горката майка. Хукна из гората Меца да догони. А пък Червенушка, тъжна, сълзи рони. Тръгна пак във мрака, зърна Теменужка и й се оплака:

- Страшно зло дочаках! Рожбите ми Меца взе от родна люлка…

Светнала светулка близо заблещука:

- Кой приказва тука?

- Гъбка Червенушка. Слушай ме, сестрице! Като ходиш вредом с грейнала свещица, срещна ли Мецана с моите дечица?

- Горе на Балкана виждах мечи стъпки, но Меца не срещнах с малките ти гъбки.

Жална я отмина гъбка сиротина. Будна боровинка под сребристо борче гледа през прозорче.

- Боровинке мила, в къщичка от свила, тука ли живее баба Кукумява?

- Ето я къде е в тъмната хралупа!

- Как сърце ми тупа! Чакай да почукам!

Страшна се явява баба Кукумява:

- Кой дошъл е тука мене да смущава? Тъкмо съм зачела книгата дебела.

- Аз съм Червенуша. Моля те послушай! Идвам за поука.

- Махай се оттука! Много съм заета с моята наука.

- Аз съм майка клета. Меца ми отвлече рожбите и двете много надалече. Има ли закони – кой на мен ще каже? Меца кой ще гони, за да я накаже?

Бабата прочута, важна, зла истрога, с клюна си почука:

- Туй да кажа мога. В нашата дъбрава право ни се дава, щом като сме гладни, можем да си грабнем, где каквото падне. Гарваните черни Меца ще разпитат, яла ли е вчера и медена пита. Ако се докаже, съд ще я накаже, че е гъби брала, след като е яла. А съветът горски утре заседава в горската дъбрава. Ще пиша в доклада за теб, гъбке млада. Но кажи как стана, че баба Мецана гъбките ти взела, тебе не видела?

- Бабо Кукумяво, ходих на годявка в китната поляна заедно с Бръшляна. Жени се Щуреца. Тропах на хорото, а пък баба Меца ми направи злото.

Ахна, вдигна врява баба Кукумява:

- А! Така ли бива? Рожби не приспива на хоро отива! Тъй на теб се пада хубава награда. Утре във доклада друго аз ще кажа. Теб, а не Мецана трябва да накажат! Ха! Сега върви си, време ми отнемаш! Правото търси си, ала право немаш!

С клюмнала главица тръгна Червенушка, с наниз от сълзици в бялата си гушка. Мълком тя отмина будна боровина, дружка Теменужка, двата стари дъба. Мъката растеше в майчицата – гъба.

А Мецана спеше тиха сладка дрямка, под узряла дренка, в губер от тинтява. Кой ще я смущава?

Зайко се явява, дълго, дълго души. На мъха извади гъбки  червенуши. От елхички млади кошничка изплете, и вътре постави гъбките и двете. Ще ги носи в къщи, като рожби същи…

Най-подире стана, сънена Мецана.

- Ех! Събрах си сили… Бре! Къде се скриха гъбките ми мили в тази вечер тиха?… Тю… беда голяма! Има тук измама, но нали съм спала и не съм видяла, мечетата двенки ще си хапнат дренки.

Качи се на дряна бързата Мецана.

Някаквя звездичка пита дървесата:

- Червенушка где е?

- Ето я самичка ходи из гората, тъжна песен пее:

„Дълъг път изминах,
тука ще загина,
нямам вече сили…
Где ли се намират
гъбките ми мили?
Ех! А отзарана
радостно ми беше,
в люлката спокойно
всяко чедо спеше.
Като птичка волна
пеех песенчица
и така приспивах
моите дечица…“

В тъмната дъбрава Зайко приближава и на Червенушка гъбките подава.

- Зайко добродушни, жив и здрав бъди ми! Милите на мама и незабравими, няма вече, няма да остави мама!

—-

Автор – Лила Захариева
Художник – Ралица Николова
Издателство „Български художник“ 1979

]]> http://contesracontent.wordpress.com/2010/05/03/gubka/feed/ 2 rlv2002 http://contesracontent.wordpress.com/2010/02/21/la-princesse-et-lunicorne/ http://contesracontent.wordpress.com/2010/02/21/la-princesse-et-lunicorne/#comments Sun, 21 Feb 2010 21:52:38 +0000 astilar http://contesracontent.wordpress.com/?p=304 ]]> Имало много отдавна един тайнствен цар, който живеел в мрачен замък потънал в тишина. Царят бил понесъл толкова страдания, че решил да се оттегли в една крепост пълна с призраци, откъдето никой не можел да го измъкне.

Царят имал дъщеря, която растяла в зловещия замък без досег с външния свят, отглеждана само от майка си – нежна и кротка кралица. Принцесата била свикнала да се спотайва щом гневните пристъпи на баща й, предизвикани от демоните, които само той виждал, разлюлявали замъка до основи. Тя говорела рядко, но винаги се усмихвала, за да не наруши тишината настанила се в замъка, поради болестта на баща й.

Принцесата усещала света с всички сетива. В деня, когато навършила шестнадесет години, събрала цялата си смелост и помолила за разрешение да излезе навън. Кралицата се присъединила към молбата й, а кралят се опитал да се престори, че нищо не е чул. Принцесата настоявала:

-Татко, искам да изляза от палата, моля те!

- Върви, дъще, ако така искаш, но навън ще срещнеш само неприятели.

Кралицата извърнала глава, за да скрие сълзите си.

Трепереща, но изпълнена с решителност принцесата поела сама по своя път. Тръгнала по единствената пътека, която съзряла пред мрачния замък. Преминавала през сиви, мъртви пустини и се опитвала да избягва срещите. Един ден решила да промени посоката; интуицията й подсказвала, че би трябвало да има и нещо друго, освен пустини.

Пейзажът край нея скоро се променил. Тревите и растенията се въздигали в най-разнообразни форми и цветове, птиците разговаряли помежду си с мелодични трели, бистрата вода на ручеите ромоляла между камъните. Сърцето на принцесата туптяло развълнувано. И въпреки красотата наоколо, тя била притеснена, сякаш не заслужавала да бъде там?

Тогава, в края на една тясна пътечка, тя изведнъж спряла. Пред нея стояло прекрасно създание – бяло, нереално – каквото била виждала само на картинките в приказните книжки. Еднорог… С безкрайно мил поглед. Приближил се към девойката.

- Здравей! – казал еднорогът

- Здравейте! Колко сте красив!

- Ти също! Какво те води насам?

- Не съм съвсем сигурна, съжалявам. Вървя от много дни без да знам какво търся.

- Разбирам. Няма за какво да съжаляваш. Може ли да те придружа? Може ли да те запозная с приятелите ми?

Тръгнали заедно по пътя – девойката вървяла с несигурни стъпки и разказвала за детството си, еднорогът грациозно пристъпвал до нея.

По пътя срещнали охлюв, който им разказал за удоволствието на своя  бавен живот и възможността да се възползва от всяка дъждовна капка, за да вкуси  щастието на живота. После пеперуда с красиви, трептящи крила говорила с тях за метаморфозата; величествевн бял лебед им разказал забавна история за малко грозно пате; жаба, дълго живяла в блатата, споделила колко е трудно да се вярва в чудеса, в езера и морета…

Принцесата често се страхувала от непознатите същества, съмнявала се в необикновените им разкази. В детството си била слушала предимно истории за това, как да се предпазва. Понякога, когато принцесата била много уморена, еднорогът я носел на гърба си. След няколко дни девойката се доверила на еднорога и го оставяла да я носи на гърба си, докато спи.

Прекрасна била тази необикновена страна.

Преминали край невиждани гледки, срещнали невероятни същества, всяка среща била по-изненадваща от предишната.

Понякога принцесата усещала, че е неумела, но еднорогът бил винаги до нея и деликатно й помагал. Тя го научила да се защитава и да казва „не“ понякога, когато се налага.

Така пътували през прекрасните земи и на принцесата започнало да й се струва, че животът е радостен, цветен, богат; натрупвала опит и срещала най-различни изумителни същества.

И това е само началото на една много дълга и прекрасна приказка…

П.П. Може да ви се стори, че аз съм я написала до тук , но не съм аз. Току що довърших превода и веднага я публикувам. Нека я завършим заедно

Имало едно време, в една далечна страна, народ от малки човечета, които живеели в зелена долина. От едната страна на долината се издигала стръмна и камениста планина, която ги пазела от северния вятър, от другата страна на долината имало хълм, огряван непрестанно от слънчевите лъчи. Имало кози и крави, които по цял ден пасели кротко под сенките на разцъфналите черешови дървета. Тревата била мека и всичко растяло лесно в плодородната почва. Красив ручей течал в средата на долината и пеел ту спокойни, ту весели песни. Той идвал от малко изворче високо в планината. Острите камъни не позволявали на малките ни приятели да стигнат до върха, но ручейчето минавало откъдето си иска между скалите. Спускало се по склона и напоявало малките градини пред дървените къщички, след което продължавало пътя си към края на долината.

Ручейчето продължавало към непознатия край на долината, към неизвестното, където никой не бил пристъпвал! Говорело се, че там има голям ручей, много широк и много син, който се наричал море. Говорело се, че планината се спуска в морето, изобщо много приказки се разказвали вечер за това място, но никой не бил стигал до другия край на долината, заради зеления дракон.

Зеленият дракон живеел в голяма пещера, сгушена в недрата на планината, точно в края на долината. Той пазел пътеката и всеки път, щом някой от жителите се опитал да мине пред пещерата, излизал клатушкайки се от крак на крак, тромаво, но стремително. Отварял устата си, мятал огромни червени, жълти и сини пламъци, придружени от звук подобен на ураганен вятър, и с тях изгарял всичко наоколо. Тежко и горко на този, който се изпречел пред него.

В това спокойно селце живеел Пеку, умно и любопитно момче. Той много искал да разбере какво има в края на долината. Приказките на възрастните не му били интересни, искал сам да открие света и обитателите му. Чувал бил, че има големи хора, черни и дори бели хора. Самият той бил по-скоро жълтеникав на цвят с големи ококорени очи. Интересувал се от всичко и гневът му към дракона, който му пречел да стигне до края на долината, растял.

Както всички деца, Пеку ходел всяка сутрин до ручейчето, за да напълни кофа с вода. Използвал моментите, за да наблюдава дракона, който не напускал убежището си, освен за да опърли няколко растения или животни за похапване, след което отново се оттеглял в пещерата. Пеку никога не го доближавал, във всеки случай не и толкова, че драконът да го забележи.

Една сутрин, Пеку се доближил повече, отколкото обикновено и видял неприятеля да подава муцуната си иззад скалите. Ноздрите на дракона се разширили, челюстите му се отворили и на върха на езика му се появил пламък. Пеку затаил дъха си. Появило се първо едното, а след това и другото драконово око и двете се вторачили в него. Стомахът на Пеку се свил от страх при вида на бликащите пламъци. Той се засилил и плиснал кофата с вода, която бил напълнил от ручейчето, в устата на дракона.

Чуло се зловещо хриптене и Пеку застанал неподвижен. То и  да искал не можел да помръдне, толкова бил изплашен. Изведнъж, покашляне го изтръгнало от ужаса му и ококорил изненадано очи: огромният зелен дракон кашлял, облачета дим излизали от устата му заедно с умолителни думи:

- Вода, вода, вода.

Пеку грабнал кофата и се спуснал, за да я напълни отново с вода, която отново да плисне в устата на дракона.

- Благодаря ти, Пеку. Направи ми огромна услуга.

- Ама, ти говориш, драконе?

- Разбира се! Точно за това отварям уста всеки път, щом някой се доближи. Но за нещастие, всеки път, от устата ми излизат само пламъци и никой не може да ме разбере.

- Бедният дракон, колко ли си страдал сам в тази пещера!

- О, да, Пеку. Искаш ли да станеш мой приятел?

- Разбира се, че искам. Дори ще те взема с мен, за да обиколим заедно света.

Така, Пеку и зеленият дракон потеглили заедно, за да открият света.

Малките човечета останали да живеят спокойно в красивата долината. И до днес разказват вечер на децата си приказката за Пеку и зеления дракон.

Много, много отдавна в окъпана от морето и слънцето страна, живеел богат и могъщ владетел. Народът му бил верен и го уважавал или по-скоро се страхувал от него. Владетелят притежавал всичко, което един владетел може да притежава, но въпреки това не бил щастлив. Нещастието произтичало от сприхавия му характер. Вбесявал се от дреболии, все бил недоволен, не обичал никого и не желаел нищо. Нещо повече – тормозел слугите си и се отнасял безсърдечно към народа си.

Но освен, че бил раздразнителен и гневен, обичал и да воюва, често нападал съседите си без причина. Една сутрин решил да поведе битка срещу южния си съсед. Армията му била многобройна и отлично въоръжена, така че лесно спечелила битката и увеличила земите на владетеля в посока юг със земи, от които той изобщо нямал нужда. Въпреки победата, владетелят не бил щастлив.

Войската се завърнала в страната. Тълпата приветствала воините. Улиците били украсени с гирлянди от хартия и цветя за случая. Фанфари свирели на всеки ъгъл. Жени и деца танцували по площадите. Вечерта, от възвишенията на града, изстреляли фойерверки. Това били най-красивите фойерверки, които историята на човечеството познавала. Народът бил щастлив. Но владетелят, вместо да се зарадва, стоял със строга физиономия и отново не бил щастлив.

Народът се чудел, защо владетелят е тъжен. Докато гледали мрачното му лице и слушали въздишките му, хората също били обгърнати от тъга. Владетелят не си давал сметка за случващото се и се чудел, защо настроението му привлича тъжни погледи. Яхнал най-красивия си кон и обиколил всички улици в града. Щом срещнел някой го питал: „Кажи ми, какво не е наред? Говори, заповядвам ти.“

Хората скланяли глави, но не смеели да признаят причината за тъгата си. Боели се от гнева на владетеля си, ако признаели истината. Всички били уморени от безпричинните битки, от нападенията без повод, от победите над съседи, с които доскоро са били приятели и треперели постоянно от страх, че ще предизвикат недоволството на владетеля.

Раздразнен от мълчанието на народа си, владетелят пришпорил коня и препуснал към полето. Дълго препускал, когато изведнъж чул странен шум. Шумът приличал на бълбукане на вода, но на това място вода нямало. Заинтригуван, спрял на място и се ослушал, за да долови по-добре звънкото ромолене.

На няколко крачки от него било коленичило малко момче с тъмно кестеняви коси. То било толкова погълнато от заниманието си, че дори не забелязало присъствието на владетеля. Момчето заравяло в земята, едно по едно, малки семенца, които взимало от платнена торбичка. Тананикало си нежна мелодия, която приличала на ромон на поток, който гали камъните.

При вида на детето, тъй погълнато от заниманието си, владетелят се разгневил. За първи път някой не му обръщал внимание. Но все пак, останал заслушан в песента на детето. След няколко минути владетелят, който не бил никак търпелив,  се покашлял и малкото момче го погледнало с усмивка. Погледите им се срещнали и владетелят усетил как гневът му се топи. Момчето се поклонило почтително и подало на владетеля малката платнена торбичка, в която имало още зрънца. Владетелят я грабнал и без дори да благодари, препуснал към палата си.

Вечерта сложил торбичката до възглавницата си и заспал. На сутринта се събудил изпълнен със сили и енергия, както в утрините, когато решавал да потегли към нова битка. Но днес не бил ден за война! Имал по-добра идея. Слязъл в градината на замъка и започнал да обработва земята.

Вероятно си представяте, колко били изненадани слугите му от гледката – владетелят сам обработвал земята си и се потял под жарките слънчеви лъчи. Ден след ден, месец след месец, през всички сезони, в дъжд, сняг и поледица той работел, сеел, плевял без да жали силите си.

В една прекрасна утрин настъпила пролетта. Из въздуха се носел нов, прекрасен аромат. Птиците в небето пеели нови, непознати песни. По улиците, огрени от слънчевите лъчи, хората си говорели смеейки се. А владетелят? Къде бил владетелят? Защо не се радвал на пролетта?

Той стоял сам, далеч от всички. В ръцете си държал букет цветя и по бузите му се стичали горещи сълзи. Било тъжно, че не разбирал защо му е тъжно. Навред край него царели радост и щастие, но дълбоко в сърцето му тъгата била още по-голяма от обичайната. Толкова бил работил, за да направи прекрасната градина пред палата. Мислел си, че ако се труди, без да жали силите си, ще открие най-сетне ключа към щастието. Уви! Сто хиляди пъти – уви!

Бил се съвсем отчаял, когато видял към него да се приближава малкото момче. Било пораснало от деня, когато го срещнал в полето, но веднага познал големите му очи и кестенявите коси.

- Добър ден. – поздравило детето – Казвам се Джереми. Погледни наоколо, владетелю. Погледни със сърцето си към тревите, цветята, птиците, пеперудите и хората. Знаеш ли, там е тайната на щастието.

Той отворил очи. И за пръв път владетелят видял предметите и живите същества, както никога преди не ги бил виждал. Забелязал цветовете, чул песните, подушил аромата и радостта изпълнила сърцето му. В този момент изпитал огромна любов към народа си и си помислил, че е крайно време да се ожени и да създаде семейство. Докато гледал Джереми си мислел, колко прекрасно ще бъде да има дете като него. Взел ръката му и го повел към замъка.

След известно време владетелят се оженил и според разказите имал много деца. Живял в пълно щастие, защото бил разбрал, че щастието е в простите неща, които често държим в ръцете си.

- Всъщност, знаеш ли какво им е? – отвърна студентът – Били са на бал тази нощ, затова са уморени.

- Но цветята не могат да танцуват! – каза малката Ида.

- Могат, когато настъпи нощта и ние заспим, те изскачат радостно от всички посоки. Организират си бал почти всяка вечер.

- А децата не могат ли да присъстват? – попита малката Ида.

- Могат, децата на цветята. Малките маргаритки и теменужки.

- Къде танцуват най-красивите цветя? – попита малката Ида.

- Нали често ходиш пред големия замък, където кралят живее през лятото, в прекрасния парк пълен с цветя? Виждала си лебедите, които идват при теб, когато им подаваш трошици от хляб, точно там има истински бал, уверявам те!

- Вчера бях в парка с мама, каза Ида, но всички цветя бяха увехнали, нямаше нито едно цвете! Къде са, тогава? През лятото бяха толкова много.

- Те са вътре в замъка, отговори студентът. Щом кралят и придворните се върнат да живеят в града, цветята влизат в замъка и са много радостни.

- Но, нима никой не наказва цветята, за това че танцуват в кралския палат?

- Никой не знае. Понякога, нощем, старият пазач обикаля замъка. Той има голяма връзка с ключове. Щом цветята чуят подрънкването им, застават неподвижни, скрити зад плътните завеси и само едва подават глави. „Усещам, че има цветя тук“, казва пазачът, но не може да ги види.

- Колко забавно! – възкликна малката Ида, пляскайки с ръце – А, аз няма ли да мога да ги видя?

- Можеш, спомни си да надникнеш през прозореца, когато отидеш там следващият път и ще ги видиш. Аз ги видях днес. На дивана се беше изтегнал голям жълт нарцис, който си представяше, че е знатна дама.

- А, могат ли цветята от ботаническата градина също да ходят на бал?

- Да, разбира се, тъй като, когато поискат могат да летят. Нали си виждала красивите червени, жълти и бели пеперуди, които приличат на цветя, те са били цветя преди. Откъснали са се от стеблата си, издигнали са се високо във въздуха размахвайки листенца, сякаш са крила и са полетели. И тъй като са били послушни, им било разрешено да летят и през деня, вместо да стоят неподвижни върху стеблата си. Накрая листенцата им се превърнали в истински криле.

- Възможно е, все пак, цветята от ботаническата градина никога да не са били в кралския палат и съвсем да не знаят, колко е забавно на бала.

- Предлагам ти да изненадаш професора по ботаника, който ви е съсед. Познаваш го, нали? Щом отидеш в неговата ботаническа градина, подшушни на някое от цветята, че има бал в замъка нощем. То ще разкаже на останалите и ще полетят натам. Щом по-късно професорът слезе в градината си, няма да открие нито едно цвете и ще се чуди, какво ли се е случило с тях!

- Но как едно цвете, може да разказва на останалите? Те не могат да говорят.

- Наистина не говорят с думи, – отговори студентът – но използват жестове. Не си ли забелязала, как при всеки полъх на вятъра, цветята поклащат глави и размахват зелените си листенца? Това е също толкова изразително, както, ако говореха.

- А професорът разбира ли жестовете им? – попита Ида.

- Естествено. Когато слизал в градината си една сутрин, професорът забелязал как копривата прави знаци с листа на червения карамфил, за да му каже: „Ти си прекрасен и толкова те обичам!“ Това не се харесало на професора и пернал с ръка листата на копривата, това са нейните пръсти. Така се опарил, че от тогава не смее да се докосва до коприва.

- Забавно е. – каза малката Ида.

- Как може да се разказват подобни нелепости, промърмори държавният съветник, който беше дошъл на гости и също бе седнал на дивана. Той никак не харесваше студента и мърмореше всеки път, щом го видеше да изрязва забавни хартиени фигурки: човек увиснал на бесилото, който държи сърце в ръка, защото е откраднал много сърца. Съветникът никак не харесваше това и казваше, както и сега: „Как може да се пълни главата на детето с подобни нелепости? Какви безсмислени брътвежи!“

Малката Ида намираше да забавни разказите на студента и много мислеше върху тях. Главите на цветята бяха оклюмали, защото се бяха уморили от среднощните танци, със сигурност са болни. Тя ги отнесе при останалите си играчки разположени върху маса, чието чекмедже бе пълно с всевъзможни съкровища. В малкото легълце бе полегнала куклата Софи, която спеше, но Ида ú каза: „Непременно трябва да станеш, Софи и да спиш в чекмеджето тази нощ; горките цветя са болни и ако пренощуват в твоето легло, може би ще оздравеят!“ Тя взе куклата, която сърдито замълча, тъй като съвсем не бе доволна да отстъпи леглото си. Ида сложи цветята в леглото на куклата, зави ги чак до главите с одеялото и им каза да почакат кротки и спокойни, докато им направи чай, за да оздравеят и да станат на следващата сутрин. Тя дръпна завесите около леглото, за да не влиза слънцето в очите им. През цялата вечер не можеше да спре да мисли, за това, което студентът й бе разказал и когато дойде време да си легне, най-напред притича до перваза на прозореца, където зад завесата бяха подредени саксиите с очарователните цветя на майка й, зюмбюли и лалета, прошепна им съвсем тихо: „Зная, че трябва да отидете на бал!“ Цветята се престориха, че не я чуват. Но малката Ида, все пак, знаеше това, което знаеше… Щом си легна, дълго продължи да мисли. Колко би било хубаво, ако можеше да види, как малките цветя танцуват в замъка на краля.

- Дали наистина и моите цветя са там? – и с тази мисъл заспа.

Събуди се посред нощ, беше сънувала цветя, студента и съветника, който го мъмри и обвинява, че пълни главата й с глупави и щури идеи. В стаята на Ида цареше пълна тишина, нощната лампа светеше върху масата, родителите й спяха. „Дали цветята ми все още лежат в леглото на Софи? – запита се тя. Надигна се леко в леглото и погледна към притворената врата. Ослуша се и й се стори, че някой свири на пиано в съседната стая, но съвсем тихо. Никога не бе чувала тъй нежна музика.

- Сигурно сега всички цветя танцуват! – каза тя. Господи! Колко бих искала да ги видя! – Но не смееше да стане. „Ако можеха само да влязат тук.“, помисли си тя.

Но цветята не идваха, а музиката продължаваше да звучи, все така тихо. Накрая, тя не издържа и изпълзя от леглото си, приближи се безшумно до вратата, за да надникне.

В съседната стая нямаше нощна лампа, но въпреки това бе толкова светло, луната грееше през прозореца и осветяваше пода точно в средата. Всички зюмбюли и лалета се бяха подредили изправени в две редици. Празните саксии стояха върху перваза на прозореца. Цветята танцуваха грациозно по паркета. Голяма червена лилия бе седнала на пианото. Ида бе сигурна, че я е виждала през лятото, защото помнеше думите на студента: „О, колко прилича на госпожица Лина!“ и как всички му се присмяха. Сега Ида виждаше, че елегантното цвете, наистина прилича на госпожицата и дори свири като нея.

После видя, как голям син минзухар подскача в средата на масата, точно там, където бяха играчките й. Отправи се към кукленското легло и дръпна завесата. Болните цветя лежаха в леглото, но веднага станаха и дадоха знак на останалите цветя, че също искат да танцуват. На Ида се стори, че нещо падна от масата. Погледна натам и видя, че това е карнавалния жезъл, който е скочил на земята. Да не би и той да се мисли за цвете? Много мил бе, все пак, този дългуч. На върха му имаше восъчна кукла с широкопола шапка. Жезълът подскочи върху червения си крак сред цветята. Започна да тропа силно, тъй като танцуваше мазурка, танц – непознат за цветята.

Изведнъж восъчната кукла, която седеше на върха на жезъла, стана голяма, завъртя се край цветята и започна да крещи на висок глас: „Може ли да се пълни главата на дете с подобни глупости? Това са глупави измислици!“ Така приличаше точно на държавния съветник, с широкополата си шапка, бе също тъй бледа и недоволна, както него. Цветята започнаха да я бутат и тя се смали, докато се превърна отново в малка восъчна кукла. Жезълът продължаваше да танцува и съветникът бе принуден да го следва. Нямаше избор: от голяма фигура се бе превърнал отново в малка восъчна кукла с блед тен и широкопола черна шапка.

Цветята помолиха дългуча да спре, особено онези, които бяха станали от леглото на куклата и танцът бе прекратен.

Но ето, че бесни удари се разнесоха от чекмеджето на масата, където лежеше Софи, куклата на Ида, заедно с много други играчки. Лешникотрошачката притича до ръба на масата, протегна се и успя съвсем леко да отвори чекмеджето. Софи се изправи и се огледа наоколо с учуден вид.

- Значи има бал тук, каза тя. Защо не сте ми казали?

- Искаш ли да танцуваш с мен? – попита лешникотрошачката.

- О, да! От теб ще излезе страхотен танцьор! – троснато  отговори тя и му обърна гръб. Седна на ръба на чекмеджето в очакване някое от цветята да я покани на танц, но нищо такова не се случи. Покашля се леко, хм, хм, хм, но никой не се приближи.

Тъй като никое от цветята не забелязваше Софи, тя скочи на пода с трясък. Всички цветя дотичаха, наобиколиха я, за да попитат, дали не я боли някъде. Всички бяха много мили, особено тези, които бяха лежали в леглото й. Не, съвсем не се беше ударила, увери ги тя и цветята на Ида й благодариха за удобното легло. Всички я харесаха и я заведоха в средата на стаята, там, дето блестеше лунната светлина. Танцуваха заедно и всички цветя се въртяха в кръг около нея. Софи бе много доволна и им заръча да пазят леглото й. А цветята отговориха:

- Много сме ти благодарни, но не можем да живеем толкова дълго. Утре ще бъдем съвсем мъртви. Но предай на малката Ида да ни погребе в градината, там, където лежи канарчето й. Така ще поникнем отново през пролетта и ще бъдем още по-красиви.

- Не, не умирайте, каза Софи, прегръщайки цветята.

В този миг вратата на стаята се отвори и през нея нахлу тълпа танцуващи цветя. Ида нямаше представа, откъде идват. Може би това бяха цветята от градината на краля. Най-отпред танцуваха две прекрасни рози със златни коронки на главите: кралят и кралицата. Следваха ги най-очарователните шибои и карамфили, които раздаваха поздрави във всички посоки. Придружаваха ги музиканти: макове и божури надуваха грахови шушулки. Сини иглики и момини сълзи звъняха, сякаш са камбанки. След тях идваха и други цветя, всички заедно танцуваха, сините теменужки и бялата лайка, маргаритите и нарцисите. Всички се прегръщаха, тъй очарователно бе да ги гледаш.

Накрая цветята си пожелаха лека нощ, а малката Ида също се върна в леглото си и сънува всичко, което вече бе видяла. Когато се събуди на следващата сутрин, бързо изтича до масата, за да провери, дали цветята са все още там и дръпна малките завеси: да, там бяха, но съвсем увехнали.

Софи лежеше в чекмеджето и изглеждаше доста сънлива.

- Спомняш ли си, какво трябваше да ми предадеш? Попита Ида.

Софи изглеждаше изненадана и не отговори.

- Не си никак любезна, каза Ида, все пак те танцуваха с теб. Тя взе малка хартиена кутия с нарисувани птици върху капака, отвори я и сложи вътре мъртвите цветя. Отнесе ги в градината, за да израснат още по-красиви през следващата пролет.

Търсил го навсякъде, в ложите, под купола, в конюшните, под подиума, под килимите… Вдигнал поглед към акробатите, нищо! Гледал при маймуните, лъвовете, слоновете, нищо! Никъде не можел да открие червеното си носле! И това си било страшно, защото до началото на следващия спектакъл оставали броени часове… Погледнал дори под опашката на боата Крикри, под лапите на тигъра Лъв, зад ухото на жирафа Юли, нищо, няма го червеното носле, изгубено е!

Часовникът отброил четири часа, а децата, които живеели във Вълшебния цирк си хрупали препечените филийки без дори да подозират за страданията на клоуна Разсмивко. Разсмивко не знаел, къде повече да търси. Стоял сам в гримьорната си, огромни сълзи се стичали от очите му и оставяли следи по боядисаното му в бяло лице.

Разпитал диригента Барабанков, магьосника Потайников, дресьорът Херкулес, никой нищо не бил видял! За миг помислил, че малко червена боя ще го спаси, но за съжаление, последната капка била използвана за боядисването на пейките в цирка.

„Кой може да е толкова жесток, че да скрие червеното ми носле?!“ – хлипал той.

Изведнъж на прозореца кацнало малко гълъбче. То гледало тъжния и нещастен Разсмивко. Прошепнало в ухото му: „Ако искаш, мога да ти помогна, знам кой е взел червеното ти носле.“ Разсмивко не повярвал на ушите си! Птица, която говори без да е папагал, дори!

„Не, отговорило гълъбчето, аз съм феята Клое и знам, къде е червеното носле, което търсиш толкова отдавна. Ако вдигнеш очи нагоре, може и да го видиш. Обаче довечера. Все пак, мога, с помощта на вълшебната ми пръчица, да те свържа с крадеца!“

Разсмивко не знаел, дали да вярва, но времето си минавало и началото на спектакъла наближавало. Ако имало начин да си върне червеното носле, то трябвало да опита! Долепил ухото си до вълшебната пръчица и чул:

„Аз съм луната! Срамувам се да призная, но аз откраднах червеното ти носле. Докато гледах как всяка вечер разсмиваш децата, ми се стори, че моето небе е твърде тъжно. Горе в небето, звездите не се забавляват много. Не можах да устоя на изкушението да разсмея звездите. Трябваше ми твоето червено носле. Ето, вече знаеш истината и аз разбира се, ще ти го върна!“

Разсмивко отново не можел да повярва! Тогава предложил на луната: „Ако искаш ще купя едно носле и за теб, а феята Клое ще ти го донесе утре сутринта.“

Така Разсмивко успял отново да разсмее децата, защото феята Клое му върнала неговото носле.

Ако вечер погледнете небето, мили деца, може би ще видите как високо горе, звездите искрят от смях около луната, която изпълнява клоунските си номера.

Баща им, царят на цялата страна, се ожени за зла царица, която не обикна клетите сирачета. Те забелязаха това още първия ден. В палата се даваше голямо угощение и децата започнаха да играят „на гости“. Друг път за тая игра им даваха всичките сладкиши и печени ябълки, каквито можеха да се намерят, а тоя път царицата им даде само пясък в една чаена чаша и им каза, че от него могат да се готвят всякакви ястия.

След една седмица тя изпрати малката сестрица Елиза на село у едно селско семейство, а по-късно наговори на царя толкова лоши неща за бедните князе, че той съвсем престана да се грижи за тях.

— Махайте се от очите ми и си изкарвайте хляба сами! — рече им злата царица. — Станете големи птици без глас! — Но все пак тя не можа да им стори толкова голямо зло, както бе намислила.

Единайсетте князе се превърнаха във великолепни диви лебеди. Със странен крясък изхвръкнаха те през прозорците на палата и отлетяха далече зад парка и гората.

Беше още ранна утрин, когато те стигнаха до онова място, дето сестричката им Елиза спеше в колибата на селянина. Дълго летяха лебедите над покрива, протягаха дългите си шии и пляскаха с криле, но никой не ги видя и никой не ги чу. Нямаше що — хвръкнаха те нататък, извиха се под самите облаци и най-сетне стигнаха в една голяма тъмна гора, която се простираше чак до морския бряг. Бедната мъничка Елиза стоеше в колибата на селянина и си играеше с един зелен лист. Други играчки тя нямаше. Момиченцето проби дупчица в листа, гледаше през нея слънцето и му се струваше, че гледа светлите очи на своите братя. И винаги, когато топлите слънчеви лъчи милваха страните й, тя си спомняше за нежните целувки на братята си. Минаваше ден след ден. Вятърът се носеше край големите розови храсти пред къщата на селянина и шепнеше на розите: „Има ли нещо по-хубаво от вас?“ А розите клатеха главички и отвръщаха: „Елиза е по-хубава от нас!“

Когато Елиза навърши петнайсет години, върнаха я в къщи. Но щом царицата видя колко хубава е станала, разсърди се и я намрази още повече. Тя с удоволствие би превърнала и момичето в див лебед, както братята му, но не посмя да стори това веднага, защото царят искаше да види дъщеря си.

Рано сутринта царицата отиде в банята, изградена от мрамор и украсена с меки възглавници и с най-хубави килими. Тя взе три жаби, целуна ги и каза на едната:

— Когато Елиза дойде да се къпе, седни на главата й, за да стане също тъй глупава като теб! Ти пък седни на челото й — рече тя на втората, — За да стане също тъй грозна като теб и баща й да не може да я познае! А ти легни на сърцето й — поръча тя на третата, — за да стане лоша и да се измъчва от това!

После царицата пусна жабите в чистата вода, която позеленя веднага, повика Елиза, съблече я и я накара да влезе във водата. И щом Елиза се потопи вътре, едната жаба се заплете в косите й, другата седна на челото й, а третата — на гърдите. Но Елиза сякаш не забеляза това и когато излезе навън, по водата заплуваха три червени мака. Ако жабите не бяха отровени от целувките на царицата, те щяха да се превърнат в червени рози. Но те все пак се превърнаха в цветя, защото седяха на главата и на сърцето на Елиза. Момичето беше толкова добро и невинно, че дори магията не можеше да има никаква власт над него.

Като видя това, царицата натри Елиза със сок от зелени орехови кори, тъй че кожата й стана съвсем кафява, намаза хубавото й лице с воняща мас и разбърка нейните чудни коси. Сега никой не можеше да познае предишната хубавица Елиза. Когато баща й я зърна, уплаши се и каза, че това не е неговата дъщеря. Никой не позна княгинята освен кучето и лястовичките. Но кой ли пък би повярвал на тия бедни същества!

Заплака горката Елиза и си спомни за своите единайсет братя, които бяха изчезнали някъде. Дълбоко угрижена излезе тя от палата и цял ден се скита по полетата и блатата, докато най-сетне стигна до една голяма гора. Тя сама не знаеше накъде да върви. Беше й много мъчно и много й се искаше да види братята си, които навярно се скитаха също като нея без подслон. И Елиза реши да тръгне и да ги търси, докато ги намери. Не беше минало много време, откак бе влязла в гората, а нощта настъпи твърде скоро. Елиза загуби пътя, затова легна на мекия мъх и прислони глава на един пън. В гората цареше дълбока тишина. Въздухът беше мек, а наоколо из тревата и мъха блещукаха като зелени пламъчета стотици светулки. Когато Елиза докосна с ръка едно клонче, светлите насекоми се посипаха по земята като падащи звезди.

Цяла нощ тя сънува братята си: те играеха пак с нея, както някога, когато бяха деца пишеха с елмазени калеми и златни плочи и разглеждаха хубавата книжка с картинки, ко ято струваше половин царство. Но те не пишеха на плочите нули и чертички, както по-ранс а описваха всичко, що бяха видели и преживели. Картините пък в книжката бяха живи птичките пееха, хората изскачаха от листата и разговаряха с Елиза и с нейните братя.  Когато тя обръщаше страниците, те си отиваха веднага по местата, за да не се разбъркат картините.

Когато Елиза се събуди, слънцето грееше вече високо на небето. Наистина тя не можеше, да го види, защото високите дървета го закриваха зад гъстите си клони, слънчевите лъчи се промъкваха през тях и бягаха като златни зайчета по треватг Зеленината излъхваше чудно ухание, а птичките се виеха над момичето и кацаха ш раменете му. В далечината се чуваше плясък на вода: това бяха много поточета, които с вливаха в едно прозрачно езеро с пясъчно дъно. Наоколо растеше гъст храсталак, но н едно място елените бяха пробили път и по тоя път Елиза отиде до езерото. Водата в него беше толкова бистра, че когато вятърът не люлееше вейките на храстите, човек би помислил, че те са нарисувани на дъното: тъй ясно се оглеждаха във водата всички листенца и осветените от слънцето, и скритите в сянката.

Когато Елиза видя лицето си във водата, тя се изплаши много — толкова черно грозно беше то. Ала щом намокри малката си ръчичка и изтри челото и очите си, кожата стана пак ослепително бяла. Тогава тя се съблече и влезе във водата. По-прекрасна девойк от нея не можеше да се намери в целия свят! Като се облече и сплете дългите си коси, тя се приближи до един пенлив поток, гребна вода с шепа, напи се и тръгна нататък из гъстата гора, без да знае накъде отива. Тя мислеше за братята си и вярваше, че ще ги намери. Елиза стигна до едно диво ябълков дърво, чиито клони се огъваха под тежината на плодовете. Тя си хапна от ябълките, подпр клоните с пръчка и влезе в най-гъстата част на гората. Там беше тъй тихо, че тя чуваш собствените си стъпки и хрущенето на всеки лист, който се огъваше под нейните нозе. Не се виждаше нито една птичка, нито един слънчев лъч не прорязваше гъстите тъмни клони на дърветата. Високите им стъбла почти се опираха едно о друго. Никога Елиза не бе виждала такова усамотено място. През нощта стана още по-тъмно. Нито една светулка не блещукаше в мъха.

Елиза легна натъжена в тревата и се приготви да заспи. Тогава й се стори, че клоните на дърветата се разтварят над нея и откриват ясното небе. Когато се събуди на сутринта, тя тръгна нататък и скоро срещна една стара жена с кошница ягоди в ръцете. Жената й даде няколко ягоди и тогава Елиза я запита дали не срещнала в гората единайсет князе на коне.

— Не — отвърна бабичката. — Но вчера видях единайсет лебеда с корони на главите. Те плуваха тук наблизо, надолу по реката. И тя поведе Елиза към един склон, в чиито поли лъкатушеше река. По двата бряга растяха дървета, които протягаха едно срещу друго дългите си разлистени клони. Елиза се сбогува с бабичката и тръгна към устието на реката, която се вливаше широко море. И ето, пред младото момиче се разкри безкрайното море във всичката си величествена хубост. Но по него не се виждаха нито платна, нито лодки и момичето трябваше по неволя да се спре. То започна да разглежда безбройните камъчета, разсипани по брега; водата ги беше изгладила тъй, че те бяха станали съвсем гладки и кръгли. Стъкла, железа, камъни всичко, което бе изхвърлено на брега от вълните, беше изгладено от водата, а самата вода, бе по-мека и от нежните ръце на Елиза. Като я гледаше, момичето си мислеше: „Вълните неспирно се люшкат насам-натам и изглаждат най-твърдите неща. Трябва и аз да бъда като тях. Благодаря ви за урока, светли, бързи вълни! Сърцето ми подсказва, че когато и да е, вие ще ме отнесете при моите мили братя!“ Върху влажната крайбрежна трева тя забеляза единайсет бели лебедови пера. Елиза ги събра в снопче. По перата блещукаха капки: може би това беше роса, а може би и сълзи — кой знае! Пусто и глухо бе на морския бряг, но Елиза не чувствуваше това, защото морето представляваше непрекъсната смяна на картини. За няколко часа то се измени повече пъти, отколкото езерата навътре в сушата през цяла година. Надвиснеше ли голям черен облак, морето веднага ставаше също тъй черно, сякаш искаше да каже: „И аз мога да бъда мрачно“. Тогава то започваше да бучи, да се вълнува и да изхвърля бяла пяна. Когато пък облаците бяха розови и вятърът утихнеше, морето заприличваше на розов листец: то ставаше ту зелено, ту бяло. Но колкото и спокойно да изглеждаше, по брега му все имаше леко движение — водата му тихичко се подигаше като гърдите на спящо дете.

При залез слънце Елиза видя единайсет диви лебеда със златни корони на главите, които летяха към брега. Те се носеха в редица един след друг и отдалеч изглеждаха като дълга бяла лента. Елиза веднага се изкачи на една височина и се скри зад храстите. Лебедите се спуснаха на земята близо до нея и запляскаха с големите си бели криле. Щом слънцето се скри съвсем, лебедовите пера изведнъж паднаха и на брега се явиха единайсет прекрасни юноши — братята на Елиза! Тя извика високо, защото ги позна, макар че те се бяха много изменили. Сърцето й подсказа, че това са нейните братя. И тя се хвърли в прегръдките им и започна да ги нарича по име. Юношите също се забравиха от радост, като видяха своята сестрица. Те също я познаха веднага, макар че тя беше пораснала и бе станала хубавица. Елиза и братята й се смееха и плачеха и скоро узнаха един от друг колко зле бе постъпила с тях лошата им мащеха.

— Ние, братята — рече най-старият, — летим като диви лебеди от изгрев до залез слънце. Но щом слънцето се скрие, приемаме отново човешки образ. Затова трябва да се грижим винаги от по-рано да имаме под нозете си твърда земя преди залез слънце. Ако се случи да се превърнем в хора, когато летим над облаците, ще паднем веднага от страшна височина и ще се убием. Ние не живеем тук. Отвъд морето се намира също такава хубава земя като тая. Но дотам има много път: ние трябва да прелитаме над голямото море, а в него няма нито един остров, дето можем да пренощуваме. Само на средата на пътя стърчи над водата малка усамотена скала, върху която можем да се съберем, като се притиснем силно един о друг. Ако морето е бурно, вълните ни заливат, но ние сме благодарни и за това убежище. Там прекарваме нощта в човешки образ. Ако тая скала я нямаше, ние никога не бихме могли да посетим нашата мила родина, защото, за да долетим до нея, ни трябват два най-дълги дни от годината. Само веднъж в годината ни е позволено да посетим отечеството си и да прекараме в него единайсет дни. Тогава ние прехвръкваме над голямата гора, откъдето виждаме палата, в който сме се родили и дето живее нашият баща, оттам виждаме и високата камбанария на черквата, в която е погребана нашата майка. Тук всяко дърво и всеки храст са ни скъпи, защото са родни; из полетата бягат диви коне, както в дните на нашето детство, а въглищарите пеят същите песни, под чиито звуци ние играехме като деца. Тук е нашата родина, тук ние се връщаме с радост и тук най-сетне намерихме теб, мила, скъпа сестрице! Още два дни ни остават да прекараме тук, а след това трябва да отлетим през морето в една чудна, но чужда нам страна. Как да те вземем със себе си? Ние нямаме нито кораб, нито лодка!

— Как да ви избавя от тая магия? — питаше сестра им. Тъй прекараха те в разговор почти цялата нощ и дремнаха само няколко часа. Елиза се събуди от шума на лебедовите криле. Братята й се бяха превърнали отново в лебеди. Те описваха из въздуха големи кръгове, а после се загубиха съвсем от очите й. Само един от тях, най-младият, остана при сестра си. Той склони глава на гърдите й, а тя милваше крилете му. Тъй прекараха те целия ден. Привечер се върнаха и другите и когато слънцето залезе, всички приеха отново човешки образ.

— Утре — каза най-старият — трябва да отлетим оттук и няма да се върнем по-рано от идната година. Но ние не можем да те оставим сама. Ще имаш ли смелост да ни последваш? Ръцете на всекиго от нас са твърде силни и могат да те пренесат през гората — мигар крилете на всички ни не ще имат толкова сила, за да те пренесем през морето?

— Да, вземете ме със себе си! — рече Елиза.

Цяла нощ братята прекараха в работа и изплетоха от жилава върбова кора и тръстика голяма здрава мрежа. Елиза легна в нея и когато слънцето изгря и братята се превърнаха в диви лебеди, те уловиха мрежата с клюновете и се издигнаха високо-високо към облаците заедно със своята мила сестрица, която още спеше. Слънчевите лъчи падаха право върху лицето й, затова един от лебедите летеше над главата й, за да я пази от слънцето с широките си криле. Те бяха вече далеч от брега, когато Елиза се събуди. Стори й се, че всичко туй е сън — толкова чудно й се виждаше, че може да се носи под небето, над безкрайното море. До нея лежеше клонче с хубави зрели ягоди и снопче вкусни корени; те бяха набрани от най-малкия й брат. Тя му се усмихна с благодарност, защото го позна: той беше същият, който летеше над нея и я пазеше от слънцето с крилете си. Те хвърчаха толкова високо, че и най-големият кораб под тях изглеждаше като бяла чайка, която се люлее над вълните. Подире им плуваше облак, голям като планина, и върху него Елиза видя сянката си и сенките на единайсетте лебеда. Но тия сенки бяха грамадни. Такава чудна картина Елиза никога не бе виждала. Но когато слънцето се издигна по-високо и облакът остана далече назад, тая въздушна картина се стопи и изчезна.

Цял ден летяха лебедите без почивка като пуснати от лък стрели. Но те все пак пътуваха по-бавно от друг път, защото сега носеха сестра си. Времето се разваляше, настъпваше вечер.

Елиза с тревога следеше слънцето, което слизаше все по-ниско и по-ниско, а усамотената скала в морето все още не се виждаше. Стори й се, че лебедите размахват по-силно крилете си. Ах, тя бе виновна за това, че те не можеха да летят по-бързо! Тя знаеше, че щом слънцето залезе, те ще се превърнат в хора, ще паднат в морето и ще потънат. Черни облаци се приближаваха, силният вятър предвещаваше буря. Най-сетне облаците се сляха в грозна черна вълна, която се понесе напред с неудържима сила. Засвяткаха една след друга светкавици. Ето, слънцето дойде до самия край на морето. Сърцето на Елиза замря… В тая минута лебедите полетяха като камък надолу и на девойката се стори, че пада. Но ето, те полетяха отново напред. Слънцето до половина се скри вече във водата… Едва тогава Елиза видя под себе си малката скала, не по-голяма от извадена над водата тюленова глава. Слънцето потъваше бързо — ето, то изглеждаше вече като малка звездица. Но в същата минута кракът на Елиза се допря до твърда земя. Слънцето угасна като последна искра от запалена хартия. Елиза видя около себе си своите братя, хванати ръка за ръка: те едва се побираха върху скалата. Морските вълни се блъскаха о нея и ги обсипваха с капчици; по небето бляскаха непрекъснато светкавици, трясъкът на гръмотевиците се сливаше в неспирен грохот, но сестрата и братята се притискаха силно един о друг и не губеха смелост.

Призори въздухът стана чист и ясен и щом слънцето изгря, лебедите хвръкнаха със сестра си нататък. Морето още се вълнуваше. Когато Елиза го погледна отгоре, бялата пяна върху тъмнозелените вълни й се стори като ято плаващи лебеди. Когато слънцето се издигна по-високо, Елиза видя пред себе си плаваща из въздуха планинска страна с блестящи ледени грамади по върховете на скалите. Посред тия скали се издигаше висок палат със стройни колони и сводове един върху друг. Долу се люлееха палмови гори и великолепни цветя, големи колкото воденични камъни. Елиза попита дали това не е страната, към която пътуват. Но лебедите поклатиха глави, защото изплувалата пред очите й картина не беше нищо друго освен прекрасният, вечно променлив въздушен палат на феяата Моргана, където не можеше да проникне нито едно живо същество. Елиза го гледаше втренчено. Но изведнъж планините, горите и палатът се изгубиха и на тяхно място се появиха единайсет чудни черкви, прилични една на друга, с високи кули и островърхи прозорци. До ушите й долетяха дори звуците на орган, ала това беше само далечният шум на морето. Сега черквите бяха вече съвсем близо, но в един миг те се превърнаха в дълга редица кораби. Елиза се вгледа внимателно и видя, че това беше само мъгла, пълзяща над водата. Тъй бързо се меняха пред нея картините, докато най-сетне наистина се показа оная земя, към която пътуваха. Там се издигаха чудни сини планини с кедрови гори, с градове и замъци.

Още преди залез слънце Елиза се намери върху една скала пред входа на голяма пещера, обрасла в зеленина. Пещерата изглеждаше покрита със зелени килими.

— Да видим сега какво ще сънуваш тая нощ! — каза най-малкият брат, като посочи на Елиза спалнята й.

— Ах, дано ми се присъни как мога да ви избавя от магията! — рече тя и тая мисъл вече не излизаше от главата й. И когато Елиза заспа, присъни й се, че хвърчи високо из въздуха към палата на феята Моргана, а насреща й излиза самата фея, прекрасна и светла, но все пак подобна като две капки вода на оная бабичка, която й даде ягоди в гората и разказа на Елиза за лебедите със златните корони на главите.

— Твоите братя могат да се спасят — рече феята. — Само ще имаш ли достатъчно смелост и търпение? Вярно е, че водата е по-мека от твоите нежни ръце и все пак изглажда камъните. Но тя не усеща болките, които твоите пръсти ще усетят. Тя няма сърце и не може да изпита оня страх и мъка, които ти ще трябва да изпиташ. Виждаш ли тая коприва в ръцете ми? Също такава коприва расте около пещерата, в която спиш, и само тя и оная, която расте в гробището, може да ти послужи за твоята работа — запомни добре това. Ще накъсаш от тая коприва, макар че ръцете ти ще се покрият с мехури, после ще я стъпчеш с нозе и ще изпредеш от нея прежда. От тая прежда ще изплетеш единайсет ризи с дълги ръкави, ще метнеш тия ризи върху единайсетте лебеда и магията ще се развали. Но помни, че от оня миг, в който почнеш работата, докато я свършиш, ти не трябва да продумаш нито думица, дори това да продължи години. Първата дума, която изречеш, ще прониже като нож сърцата на твоите братя. Техният живот виси на върха на езика ти! Помни това! - И феята допря копривата до ръцете на Елиза.

Девойката усети болка като от изгаряне и се събуди. Беше вече съвсем светло и до нея на земята лежеше стрък коприва, също като оная, която бе видяла насън. Тогава Елиза излезе от пещерата и се залови за работа. С нежните си ръце тя започна да къса страшната коприва, която пареше като огън. По ръцете и по нозете й се издуха големи мехури. Но тя търпеше с радост болките само за да спаси скъпите си братя. Тъпчеше копривата с боси нозе и предеше от нея зелена прежда. Когато слънцето залезе, братята се върнаха и се изплашиха, като видяха, че сестра им не продумва думица. Но щом погледнаха ръцете й, те разбраха на каква жертва се е решила тя заради тях и най-малкият заплака. И там, където капнеха сълзите му, болката намаляваше и мехурите изчезваха. Елиза прекара нощта в работа, защото не можеше да се успокои, преди да спаси братята си. Целия ден след това, докато лебедите летяха, тя остана съвсем самичка. Никога досега времето не бе минавало за нея толкова бързо. Една риза беше вече готова и тя започна друга. Изведнъж в гората се разнесоха звуци от ловджийски рог. Елиза се уплаши. Звуците идеха все по-близо. Чу се кучешки лай и момичето избяга в пещерата, свърза набраната коприва в сноп и седна отгоре й. В същия миг из храсталака изскочи едно куче, след него — друго, после — трето. Те лаеха силно, бягаха назад и се връщаха. След няколко минути пред пещерата се събраха всички ловци. Най-хубавият и най-стройният от тях беше цар на тая страна. Той се ближи до Елиза. Никога не беше виждал такава чудна хубавица!

— Как си попаднала тук, прекрасно дете? — попита я той. Но Елиза само поклати глава. Тя не смееше да говори, защото от нейното мълчание зависеше животът и спасението на братята й. Тя скри ръцете си под престилката, за да не види царят, че са изгорени от копривата. — Ела с мен! — каза той. — Това място не е за теб. Ако сърцето ти е също тъй прекрасно, както лицето ти, аз ще те облека в кадифе и коприна, ще сложа на главата ти златна корона и ти ще живееш и ще заповядваш в най-хубавия от моите палати. — Като каза той я сложи до себе си на коня. Елиза плачеше и кършеше ръце, но царят й рече любезно: — Аз желая само твоето щастие. Ще дойде време, когато ти ще ми благодариш за това! И той потегли с нея през планината, а ловците тръгнаха след тях. При залез слънце тя видя пред себе си великолепен град с черкви и кубета. Царят въведе Елиза в палата, дето във високи мраморни зали шуртяха водоскоци, а по стените и тавана бяха изписани картини. Но тя на нищо не обръщаше внимание, плачеше, тъжеше и равнодушно се оставяше да я обличат в царски дрехи, да вплитат в косите й бисери и да слагат тънки ръкавици на израненйте й ръце.

Когато Елиза се облече в новите си великолепни дрехи, тя беше тъй хубава, че всички царедворци й се поклониха, а царят я провъзгласи за своя годеница, макар че архиепископът клатеше глава и казваше, че горската хубавица е навярно магьосница, която е заслепила очите и е омагьосала сърцето на царя. Но царят не го слушаше. Той заповяда на музиката да свири, заповяда да сложат на трапезата най-скъпите ястия и да извикат най-хубавите момичета, които трябваше да танцуват пред Елиза. Поведоха я през ухаещи градини и великолепни зали, но тя си оставаше все тъй тъжна и мълчалива, както по-рано. Тогава царят отвори една малка стаичка точно до нейната спалня. Стаичката бе украсена със зелени килими и приличаше много на горската пещера, дето живееше Елиза. На пода лежеше сноп копривена прежда от тавана висеше ризата, която момичето бе вече изплело. Всички тия неща един от ловците беше взел със себе си като рядкост.

— Тук ти можеш да си спомняш за твоето предишно жилище! — каза царят. Ето работата, с която се занимаваше там. Сега сред великолепието, което те заобикаля, ще ти бъде приятно да си спомняш за онова време. Когато Елиза видя това, което беше скъпо за сърцето й, усмихна се за първи път и бледните й страни се покриха отново с руменина. Тя помисли за спасението на братята си и целуна ръката на царя, а той я притисна до сърцето си и заповяда да известят с камбани за сватбата му. Нямата горска хубавица стана царица на страната. Тогава архиепископът започна да шепне на царя лоши думи, но те не стигнаха сърцето му. Отпразнуваха сватбата и архиепископът трябваше сам да положи короната върху главата на Елиза. От гняв той натисна тъй силно тесния обръч на челото й, че тя усети болка. Но сърцето й се свиваше от още по-силна болка — тя тъгуваше за братята си и затова не чувствуваше телесните мъки. Устата й беше няма, както по-рано, само една нейна дума можеше да убие милите й братя. Но в очите й пламтеше искрена обич към добрия, прекрасен цар, който правеше всичко, за да я зарадва. Всеки ден тя все но се привързваше към него. Ах, ако можеше да му разкаже всичко и да му довери скръбта си! Но тя трябваше да мълчи, докато свърши работата си. И Елиза се промъкваше в малката стаичка, украсена като пещерата, и там плетеше риза след риза. Но когато започна да плете седмата риза, преждата се свърши. Тя знаеше, че в гробището расте също такава коприва, която трябваше сама да набере. Но как да излезе нощем от палата и да отиде в гробището. „О, какво значи болката на пръстите ми в сравнение с мъката, която изпитва сърцето ми! — мислеше си тя. — Аз трябва да бъда смела!“ С примряло сърце, сякаш се готвеше за някаква лоша работа, тя се промъкна през една лунна нощ в градината и се запъти по дългите пътеки и пустите улици към гробището. Там на една от най-широките надгробни плочи седяха наредени в кръг много страшни магьосници. Елиза трябваше да мине край тях, но те не я забелязаха. Тя си набра коприва и я занесе в палата.

Само един човек видя това — архиепископът. Докато другите спяха, той бдеше, сега той се убеди, че царицата наистина се занимава с магьосничество. „Да, тя е магьосница и затова успя да омагьоса царя и целия народ“ — каза си архиепископът. В изповеднята той разказа на царя това, което бе видял и от което се страхуваше. И когато от устата му се отронваха жестоките думи на обвинението, образите на светците клатеха глави, сякаш искаха да кажат: „Не е вярно, Елиза е невинна!“ Но архиепископът изтълкува това по своему, като каза, че и светците свидетелстуват за греховете на царицата. Две едри сълзи се търкулнаха по лицето на царя и той си отиде с тежко съмнение в душата. Оттогава сън не затваряше очите му, ала той се преструваше, че спи, и виждаше как Елиза става от леглото си. Всяка нощ се повтаряше същото. Той мълком я следеше и виждаше как тя изчезва в малката стаичка. Лицето на царя ставаше все по-мрачно. Елиза забелязваше това, но не знаеше причината и се измъчваше както за него, тъй и за своите братя. Горещите й сълзи се лееха по царското кадифе и пурпурните й дрехи и блестяха там като елмази. И всички, които виждаха това великолепие, желаеха да бъдат на нейното място! Но ето, че работата й стигна към своя край. Оставаше й да изплете още една риза, за която пак не стигаше прежда. Още веднъж, само още веднъж тя трябваше да отиде в гробището и да накъса няколко шепи коприва. Тя с ужас си спомни за страшното нощно пътуване и за грозните магьосници, но желанието й да спаси братята си беше по-силно от всичко. Елиза тръгна, но царят и архиепископът вървяха след нея. Те видяха как тя се промъква през решетъчната врата на гробището и като дойдоха по-близо, забелязаха около надгробната плоча същите магьосници, които виждаше и Елиза. Тогава царят се дръпна назад и си отиде, защото между магьосниците се намираше и тая, която той обичаше толкова много. — Нека народът я съди! — рече той. И народът я осъди на изгаряне върху клада. Изведоха Елиза от великолепните царски зали и я затвориха в тъмно и влажно подземие с железни решетки на прозорците, през които тъжно свиреше вятърът. Вместо меки възглавници дадоха й оня сноп коприва, който тя набра последния път. Върху него можеше да сложи главата си. Коравите парливи ризи, изплетени от копривата, трябваше да й служат за завивка. Но тъкмо тия неща тя искаше да й дадат и веднага се залови за работа. По улиците децата пееха оскърбителни песни за нея. Никой не се обръщаше да я утеши поне с една думица.

Вечерта край решетките се чу неочаквано плясък от лебедови криле. Беше най-младият брат на Елиза. Той сполучи да намери сестра си и тя заплака от радост, макар да знаеше, че й остава да живее само една нощ. Затова пък работата й бе почти привършена и братята й бяха наблизо. Скоро дойде архиепископът, за да прекара с нея последния й час — тъй беше обещал той на царя. Но Елиза поклати глава и с поглед и с движения го помоли да си отиде. Тая нощ тя трябваше да привърши работата си, иначе всичко щеше да бъде напразно: и мъките, и сълзите, и безсънните й нощи. Архиепископът си отиде с гневни думи, но бедната Елиза знаеше, че е невинна, и продължи работата си. Малките мишлета тичаха по пода и влачеха копривата при нозете й, за да й помагат с нещо, а един дрозд й пя през цялата нощ върху решетката на прозореца най-веселите си песни, за да й вдъхне бодрост. Беше още тъмно, оставаше цял час до изгрев слънце, когато пред вратите на палата се явиха единайсетте братя на Елиза и поискаха да ги пуснат при царя. Отговориха им, че това е невъзможно, защото царят още спи и не смеят да го будят. Те молеха, заплашваха яви се стражата, а след това и самият цар, за да разбере какъв е тоя шум. Но в тая минута слънцето изгря и братята се изгубиха. Само единайсет диви лебеди се извиха над палата През градските врати нахлу тълпа народ: всички искаха да видят как ще изгорят магьосницата. Един стар, дръглив кон возеше талигата, в която седеше Елиза. Девойкатг бе облечена в риза от грубо платно, чудните й дълги коси безредно се спускаха по раменете й, лицето й беше съвсем бледно, устните й леко помръдваха, но пръстите й плетях; неспирно зелената прежда. Дори на път към смъртта тя не изпускаше от ръцете си за почнатата работа. Десет ризи лежаха в нозете й съвсем готови, а пръстите й плетях; единайсетата. Тълпата я обсипваше с подигравки и ругатни.

— Вижте магьосницата как бъбре! Не държи молитвеник в ръцете си, а все плете тов дяволско ръкоделие! Да го разкъсаме на парчета! И тълпата я обгради от всички страни и поиска да разкъса ризата, но тогава долетях единайсетте диви лебеди, накацаха около нея по края на талигата и запляскаха шумно със силните си криле. Тълпата се дръпна изплашена назад. — Това е небесно знамение! Тя наистина е невинна! — шепнеха мнозина, но не смееха да кажат това високо. Палачът хвана Елиза за ръката, но тя го блъсна и бързо метна единайсетте ризи върху лебедите. В същия миг на тяхното място се появиха единайсет прекрасни князе. Само най-младият вместо едната ръка имаше лебедово крило, защото ризата му беше само с един ръкав. Елиза не бе успяла да изплете другия.

— Сега мога да говоря! — извика тя. — Аз съм невинна! И народът, който видя това чудно преображение, се преклони пред нея, а тя падна безчувствена в прегръдките на своите братя — тъй силно я бяха сломили тревогите, страхът от смъртта и телесните мъки.

— Да, тя е невинна! — рече най-старият от братята и разказа всичко, което се бе случило. И докато той говореше, из въздуха се разнесе чудно ухание като от безброй рози, защото всяка главня от кладата пусна корени и вейки и пред очите на всички израсна мигом висок храст, покрит с червени рози. А на самия връх на храста цъфна прекрасно бяло цвете, което блесна като звезда. Царят го откъсна и го закичи на гърдите на Елиза и тогава тя дойде на себе си и радост изпълни сърцето й. В тоя миг всички камбани забиха сами, долетяха птици на големи ята и към царския палат потегли такова сватбено шествие, каквото не бе виждал дотогава нито един цар.