Пета глава
- Загубих се! – прошепнал Вася – Влязъл съм в гората!
В гората било още по-студено, отколкото в града.
Вятърът – ветрище посипал огромни преспи. Вася бил толкова малък, а преспите толкова големи.
Тръгнал между преспите.
”Добре ще е, ако изляза от гората, – помислил Вася – ами ако вляза още по навътре? Тук няма и кого да попиташ. Има само лисици и мечки. Трябва да се върна назад. Може по моите следи да изляза от гората?”
Вася спрял и започнал да се оглежда. Но неговите следи вече не се виждали. Вятърът – ветрище ги бил затрупал със сняг.
Щом спрял на едно място, му станало студено. А ако тръгнел напред – още повече щял да се заблуди.
Вася се уплашил. А от страх му станало още по-студено и неприятно.
Изведнъж иззад пряспата изскочила голяма рижа Лисица.
Вася веднага забелязал, че не е обикновена лисица като тези в зоопарка.
Лисицата гледала Вася, а Вася гледал Лисицата. Очите на Лисицата блеснали.
- Ще ми станеш ли син – казала тя. Аз съм лисица – красавица, а си нямам син.
- Говори! – удивил се Вася.
И още щял да се удивлява, ако не му било толкова студено. Вече бил толкова замръзнал, толкова замръзнал, че цялото му удивление било замръзнало.
А рижата лисица започнала да обикаля край него и да размахва красивата си опашка – увивала я около лапите си и я превръщала в маншет, слагала я на врата си и ставала на пухкав шал.
- Ако имах син, бих му варила каша… – казала Лисицата, гледайки настрани.
„Може да отида при нея за малко? – тресейки се от студ, помислил Вася. – Ще се стопля, ще хапна каша.”
А Лисицата, сякаш отгатнала за какво си мисли Вася.
- Добре, лисичето ми. Сега ще съберем дърва. Протегни ръце, а аз ще подреждам. Клончета, дръвца, пръчици, съчки, вейки! – запяла Лиса.
Лисицата натрупала такава купчина, че Вася бил принуден да подпира върха й с брадата си, за да не паднат.
- Да вървим, синчето ми – казала Лисицата. – През половината път ти ще носиш дървата, през другата половина аз. Ето до онази бреза е половината на пътя.
Стигнали до брезата.
- О, синчето ми! – въздъхнала Лисицата – Не е тук поливината на пътя, а ей до онзи стар дъб. Носи натам.
Занесъл Вася дърната до стария дъб, а Лисицата казала:
- Не, синчето ми, половината ще е там, до онзи бор. Носи натам.
Едва се добрал Вася до бора. Тежките дърва го теглели надолу. Всеки миг можело да ги изтърве.
- Ето, че стигнахме до къщи! – засмяла се Лисицата. И наистина под бора бил рижият лисин дом с рижа врата, риж покрив, а прозорците и коминът – също рижи.
- Защо ме излъга? – попитал Вася с треперещ глас – И без това щях да ти донеса дървата до къщата.
Смутила се Лисицата и потрила муцунката си с лапа.
- Прости ми, синко. Повече няма да те лъжа. Да вървим да сварим кашата.
Вася внесъл дървата в колибата и ги изсипал до печката.
Колибата на Лисицата била стара. Ветрището през всички процепи влиза, сняг бръска.
Започнала Лиса да вари каша в рижа тенджера. Завряла кашата. Заподскачали из нея вкусни мехурчета. Понесла се топлина от нея.
Загребала Лиса пълна лъжица каша, подухнала я и я излапала.
- Не, не се е сварила още. – облизала се Лисицата.
Разбъркала кашата и отново опитала. Опитва Лиса от кашата, опитва. Загребва пълна лъжица, изяжда я, облизва се и все повтаря:
- Не, не е готова… Не се е сварила…
Надникнал Вася в тенджерата, а там вече дъното се вижда. Лиса изяла цялата каша. Закрила муцуната си с лапа, засрамила се.
- Ох, синко, отново те излъгах. Нищо не мога да направя за теб. Колкото и да се старая, без лъжи не мога да живея. Такъв ми е характерът.
Вася едва не заплакал от обида:
- А искаш да си майка! Мислиш си, че е лесно ли? Нима майките лъжат? Няма да излезе майка от теб! Това е!
- Да… – тъжно отговорила Лиса – явно няма да излезе майка от мен.
Вася се спуснал към вратата и избягал от дома на Лисицата право в снега.
„Колко съм глупав, – помислил си Вася – още тогава разбрах, че няма да мога да си намеря друга майка. Ще живея без майка.”
А Вятърът – ветрище започнал да плаши Вася. Не разбираш какво говори, но звучи страшно.
- У-у-у-у – казва вятърът – Пш-ш-ш…
Вася се свил. Вдигнал яката си. Мушнал ръце в ръкавите си. Изведнъж запукали клоните и от гъсталака излязла космата кафява планина. Планината имала две малки очи и четири големи лапи. Вася веднага се досетил, че това е Мечката.
- Майка ли си търсиш? – попитала Мечката с дрезгав глас.
- Не, не, – отговорил Вася. Зъбите му тракали от студ. – Имам си майка, имам…
- Ела да ми станеш син. Имам голяма и хубава хралупа. За къде съм сама в нея?
- А, да не съм ти син, може ли? – прошепнал Вася – Просто така, на гости да дойда?
- Да вървим. – съгласила се Мечката. – Ще те нахраня и ще те сложа да спиш.
Тръгнал Вася след Мечката.
- Стъпвай в моите следи, ще ти бъде по-лесно да вървиш. – посъветвала го Мечката.
А следите на Меца – дълбоки като ями. Стъпва Вася в тях и пропада.
- Ето, стигнахме у дома. – казала най накрая Мечката.
Гледа Вася. Нима това е дом? Голяма пряспа, а под нея черна дупка и вход под земята. Пролазил Вася след Мечката.
- Това е коридорът. – казала тя – А има и стая. Влизай, не се стеснявай.
Вася се завил с палтенцето си и се свил в ъгъла. Мечката отрязала голям къшей хляб и го поляла със златист мед.
Потекъл медът по хляба. Вася го оближе от едната страна, а той протича от другата. Вася побърза да го оближе, а той потича по кората.
А мечката легнала на хълбок до стената и започнала да се прозява.
- А-а-аф! – зее Мечката – Тази година зимата дойде много рано!
Така широко зинала с уста, че на Вася дори му станало страшно. Леле, само каква уста и колко много зъби!
Забелязала Мечката, че Вася се бои и започнала да закрива устата си с лапа. Вижда се, добра мечка е.
Вася изял хляба с мед. Ръцете му започнали да лепнат, клепачите също. Но не, защото ги бил изцапал с мед, а защото му се приспало.
Гледал, гледал Вася Мечката и също започнал да се прозява.
- Хр-р-р! – захъркала Мецана, легнала удобно и заспала. И пак заприличала на пухкава планина. Кое – къде е не можеш да разбереш.
- Мецо, Мецо, събуди се! – с тъга завикал Вася – Какво ще правя сам?
- А! Какво? – сънено попитала Мечката – Спи, спи, миличък. Сега дълго ще спим. До пролетта. – о отново захъркала.
- Как така до пролетта? – завикал Вася – Не искам да спя толкова дълго!
Започнал да дърпа Мечката за козината, но тя не поръдвала.
- Виждаш ли? – с упрек прошепнал Вася. – Моята майка винаги първо мен слага да спя, а след това ляга и тя. И няма да спи цяла зима.
На Вася му станало страшно да остане сам при спящата мечка.
”За какво ми е да стоя тук до пролетта? Не искам!” – помислил си Вася и излязъл от мечешката хралупа.
Шеста глава
А в гората настъпила нощ. Преспите били толкова високи, че закривали цялата гора. Вася затънал до пояс в снега, едва се измъкнал. Гледа – няма му ги ботушите. Къде са? Преспата ги свалила от краката на Вася и ги била скрила. Започнал Вася да преравя пряспата с ръце, за да си търси ботушите. А пряспата му свалила ръкавиците и ги скрила.
Вася съвсем замръзвал вече. Пропълзял по снега. Добрал се до висока елха.
- Елхичке, Елхичке! – зашепнал Вася. – Сам съм в гората без мама. Приюти ме в клоните си.
Заскърцала старата елха, вдигнала клони. Пропълзял под тях Вася, притиснал се в ствола й. Свил се и притихнал. Отпуснала елхата зелените си клони, прикрила Вася.
- Колко си бодлива, – прошепнал Вася – а моята майка няма нито една игличка.
Но Великите Студове не оставяли Вася намира. Промъкнали се под Елхата. Стелели се по земята. Провирали се между най-малките бодлички.
Засвирила елхата с клоните си. Сякаш не са клони, а тромпети.
„Вика някого!” – помислил Вася.
Отново засвирила Елхата.
Клоните се раздвижили и Вася усетил нечий топъл, топъл дъх. Вася погледнал и видял голяма конска муцуна и тъжни конски очи.
- Студено ми е, студено ми е! – зашепнал Вася – Стопли ме още с дъха си.
- Съвсем си премръзнал. – с безпокойство казал Конят – Хайде, излизай момченце! Седни бързо на гърба ми. Няма да оцелеш тук.
С мък ас екачил Вася на гърба на Коня – ръцете си не чувствал от студа. Тръгнал Конят между дърветата. Вася скрил лицето и ръцете си в гривата му и затворил очи.
Стигнал Конят до своя дом. Камил се по стълбите и влязъл в стаята.
Домът на Коня бил голям и хубав, но съвсем празен. Нямало никакви мебели в него, само в единия край стояла голяма купчина сено. Вася погледнал Коня и забелязал, че това е един много стар и тъжен Кон. Имал тъжни очи, а на челото тъжно бяло петно.
- Искаш ли да хапнеш? – тъжно попитал Конят
- Студено ми е – отвърнал Вася.
Конят сложил Вася върху сеното и го завил със старо одеало. Подпъхнал сено от всички страни, но Вася така и не се стоплил.
- Нима конете живеят в гората? – попитал Вася
Конят тъжно поклатил глава.
- Аз живеех в стопанството – казал той. Но в стопанството си купиха трактор и разбрах, че вече не съм им нужен. Тогава отидох в града. Започнах да работя в пекарната, разнасях по магазините вкусни кифли. Но директорът на пекарната купи камион и разбрах, че и там вече не съм нужен. Тогава дойдох в гората и си построих тази къща. Вероятно няма да живея още дълго. Защо да живея, ако никому не съм нужен?
„А аз на кого съм нужен? – замислил се Вася – На мама съм нужен.”
Конят извърнал глава. Вероятно не искал Вася да види колко са тъжни очите му.
- Никой не ме чака… Никой не мисли за мен… Никой не се тревожи… – тихо и тъжно мърморел Конят.
„А за мен мама се тревожи. – помислил Вася – Разбира се, че се тревожи. Тя не знае къде съм. Сигурно е полудяла от тревога. Тя. Мама. Моята майка.”
- Конче, добро Конче – казал Вася и заплакал. – Моля те, бързо ме отведи удома. При мама. Защото моята майка се тревожи!
Конят погледнал през прозореца и поклатил глава.
- Виж колко силно вали снегът. Чуй как духа вятърът. Никога не е имало толкова ужасна нощ в нашата гора. Ще замръзнеш. Жив няма да те заведа до дома. По-добре да почакаме до сутринта.
- Не, днес! Дори веднага! – плачел Вася – Мама се тревожи!
- Не, плачи. – казал Конят – Щом е така, ще се постарая да те заведа при майка ти.
Вася яхнал Коня и Конят внимателно слязъл по стълбите. Вихрите веднага се нахвърлили върху тях. Завили, засипали ги с леден сняг. От ляво, от дясно, отпред – навсякъде имало стълбове от снежни вихри, които ги удряли в лицето и очите. Не искали да ги пуснат да излязат от гората.
Конят вървял много бавно. Едва си пробивал път, все се люшкал в страни и се спъвал.
- Какво ти е? Да не си болен? Нали няма да умреш? – изплашил се Вася.
- Не, само ми е много-много тъжно – отвърнал Конят. – Все си мисля, че никому не съм нужен.
- Не, Конче, не! Не е вярно! – завикал Вася – Много си нужен! На мен си ми много нужен. Без теб щях да загина в гората. Не можеш да ми бъдеш майка, защото вече си имам моя любима майка. Но винаги ще бъдеш най-добрия ми приятел.
Конят вдигнал глава и затичал по-бързо. Виждало се, че му станало малко по-весело на душата.
Конят дотичал до града.
А в града всички прозорци били тъмни, защо всички деца и майките им вече спели.
На една улица Вася видял Вълшебника, който крачел уморено с черния котарак в ръце.
Вълшебникът ги забелязал и много се зарадвал.
- Чакайте! Чакайте! – извикал той – Всички трамваи вече спят в трамвайните депа. Всички тролейбуси също спят в тролейбусните депа. Моля, заведете ме до дома, в една посока сме.
- Моля, – казал Конят. Вълшебникът седнал на Коня зад Вася и го обгърнал с ръце.
- У дома, при мама ли? – попитал Вълшебникът.
- Аха. – отговорил Вася.
Чак сега Вася забелязал, че е станало по-топло, престанал бил да духа Вятърът – ветрище. Снегът навред се топял. В тъмнината се долавяли звуците на невидими ручеи.
- А на вас помогна ли ви главният Вълшебник? – попитал Вася.
- Да, – отговорил Вълшебникът – всичко се оказа много просто. Удивително е, че сам не се бях сетил. Заедно с главния Вълшебник, превърнахме в мишки всички предмети в дома му. И всички тези мишки се нахвърлиха върху моя котарак. Мишката – чайник започна да го пръска с топла вода. Мишката – прахосмукачка започна да чисти козината му. Мишката – ютия заглади опашката му. Мишката – солница започна да го соли. А мишлето – четка за зъби започна да мие зъбите му. В края на краищата така го измъчиха, че даде честна котешка дума, да не превръща нищо в мишки. Освен, ако не го помолят.
- А може би и мен ще превърнете в нещо? – тъжно казал Конят.
- В мишка? – бързо попитал котаракът, надигайки се от ръцете на Вълшебника. – Знам, че има коне с миши цвят.
- Не искам – унило отговорил Конят. После всички продължили мълчаливо по пътя. Вася се сгушил във Вълшебника.
Изведнъж Вася забелязал, че в една къща свети прозорец. Това била, разбира се, къщата на Вася. А светещият прозорец бил, разбира се, в стаята на Вася.
Вася скочил от Коня, прегърнал го и прошепнал в ухото му:
- Чакай тук, чуваш ли? Ей сега се връщам. И набегом се втурнал вкъщи.
Врата отворила майка му. Била бледа и с насълзени очи.
- Къде ходиш толкова късно? – попитала тя. – Ужасно е…, нима е възможно…
Вася се хвърлил към нея.
- Майчице, – извикал той – извинявай!
И изведнъж разбрал колко е лесно да се извиниш. Колко е просто и хубаво, и даже вкусно да се извиниш.
Майката целунала Вася и на него веднага му станало топло и уютно, защото точно в тази минута Великите Студове напуснали града.
- Майчице, – казал Вася, – долу на двора има един прекрасен Кон. Той ми е приятел. Може ли да го доведа, за да живее вкъщи?
- Може – отговорила майката.
- Ще живее с нас. Нали?
- Добре, – казала майката. – Само не знам, дали ще му бъде добре тук. Разбира се сено и овес ще намерим от някъде, но ще му харесва ли да се качва с асансьора? Пеш едва ли ще може да се качи до петия етаж.
Вася изтичал на двора и видял пред входа дървено конче с бяло петно на челото.
Кончето се полюшвало и се усмихвало.
- Вълшебникът ли те преобрази? – попитал Вася
Дървеното конче кимнало с глава. Вася го прихванал с ръце под корема и затичал към къщи. Вкъщи прегърнал майка си, целунал я и се свил в скута й.
После Вася си легнал да спи.
Мама загасила лампите.
До Вася в тъмнината се полюшвало дървеното конче и се усмихвало.
—-
Текстът е авторски на Софья Прокофьева и е превод от руски.
Прекрасен текст!
Моите почитания, мадам
Радвам се, че Ви харесва!