Първа глава
Имало едно време едно момченце – Вася. Имал си много играчки, разпилени навсякъде – под масата и зад шкафа, дори под леглото.
Но една сутрин Вася се събудил и му се приискало да си има и дървена люлка конче.
- Искам дървена люлка конче, – казал Вася.
- Искам дървена люлка конче! – завикал Вася.
- Искам дървена люлка конче!! – затропал с крак Вася.
- Ех, синко, – казала майка му – почакай малко, сега нямам пари.
- Как пък не, нямаш пари! – обидено извикал Вася. – За захар имаш. За месо имаш. И за картофи, и за моркови… А за най-важното нямаш. Просто се измъкваш! Да!
В този миг прозорецът се отворил с трясък и от улицата нахлул студен вятър. Сняг посипал лицето на Вася.
Майка му бързо затворила прозореца. Въпреки това в стаята станало студено, както на улицата.
- Сега се извини за грубите си думи, – казала майката.
Втора глава
Вася стоял на пейката в двора.
От небето валял силен сняг.
Вася не знаел, че в града са пристигнали Великите Студове. А Великите Студове идват винаги, когато някой се скара с майка си.
Снегът валял и валял. Откъде ли се бил събрал толкова много сняг на небето?
„Много е обидно да се извиняваш – мислел си Вася. – В никакъв случай няма да се извиня. По-добре да не се връщам вкъщи…”
Вася седял с наведена глава. Изведнъж видял, че из двора обикаля тичешком някакъв странен старец. Старецът имал топли обувки, които никак не приличали на топли обувки. Палто, което никак не приличало на палто. И пухкава шапка, която никак не приличала на пухкава шапка.
- За какво му е да тича така? – зачудил се Вася.
Скоро разбрал каква била причината.
По двора като опарен тичал черен котарак, а старецът се опитвал да го догони. Личало си, че старецът е вече много уморен. На Вася му дожаляло за него. Освен това, когато минал край Вася, черният котарак се спрял, погледнал го и изплезил розовия си език.
- Заяжда се с мен! – възкликнал Вася.
Скочил от скамейката, затичал се и хванал котарака за задните лапи. Котаракът бил хлъзгав и мокър, но Вася здраво го държал.
Дотичал старецът. Взел котарака от ръцете на Вася и бързо го мушнал в пазвата си. После малко се отдалечил и любезно казал:
- Много ти благодаря, момченце, задето хвана този котарак. Аз не съм обикновен старец. Аз съм Вълшебник. Котаракът също е вълшебник. Ах, колко лекомислено беше от моя страна да науча този котарак да прави вълшебства! Сега съвсем престана да ме слуша. Не иска да прави нищо друго, освен всичко да превръща в мишки. Превърна в мишка бюрото ми и го изяде. Превърна в мишка леглото ми и го изяде. А днес сутринта превърна в мишка вратата на дома ми, хвана я, изяде я и избяга на улицата. Решил съм да отида при най-главният Вълшебник, за да ме посъветва какво да правя.
Котаракът се опитал да се измъкне от пазвата на Вълшебника и запищял:
- Все едно, пак ще продължа да превръщам всичко в мишки!
- Налага се да побързам, – загрижено казал Вълшебникът. Навел се към Вася и прошепнал на ухото му: – Докато на котарака не му е хрумнало да превърне и мен в мишка. Честно казано, би ми било много неприятно.
Вълшебникът се отдалечил от Вася и тръгнал към вратата, но изведнъж се върнал.
- Вася, – казал той. – Все пак, горещо те съветвам да се прибереш вкъщи и да се сдобриш с майка си.
- Да се извиня? – възмутил се Вася. – Не, няма да стане. В никакъв случай! Обидно е да искаш извинение!
- Но човек не може да живее без майка, – казал отново Вълшебникът.
- Как ли пък не! – промърморил Вася. – Аз пък може да си намеря друга майка. Дори по-добра.
Вълшебникът замислено погледнал Вася.
- Щом искаш, опитай, – промълвил. – Ще ти помогна, доколкото мога. Да видим какво ще излезе от това.
Снегът завалял още по-силно и Вълшебникът вече не се виждал.
Честно казано, на Вася никак не му се искало да има друга майка. Все пак неговата майка не била каква да е майка. Тя била НЕГОВАТА мама. Това била просто МАМА.
Но да се извини! Не, няма да стане!
Вася останал още малко на пейката. Ръцете и краката му се вкочанили. Но най-зле от всичко бил, разбира се, носът му. Все пак хората не са измислили нито обувки, нито ръкавици за нос. От студа носът му станал твърд, като морков.
Вася станал от пейката и излязъл от двора. Тъкмо доближил портата и се разнесъл глас от черния високоговорител на стълба.
„Внимание! Внимание! Внимание! Предаваме извънредно важно съобщение!…”
Но вятърът завил, завихрил снега и започнал да засипва с него високоговорителя. Гласът зазвучал слабо и глухо:
„Внимание!… Извънредно съобщение!… Човек се е скарал с майка си! Човек се е скарал с майка си! Бедата се е случила в нашия град. Сега в нашия град са пристигнали Великите Студове! Граждани, пазете носовете, ушите и пръстите си! Затваряйте плътно вратите и прозорците. Внимание! Внимание!… В града ни са пристигнали Великите Студове!…”
На Вася вече не чувал. Само старият врабец кацнал на стълба с усилие разбрал няколко думи. Притеснил се, засуетил се и полетял към врабката си, за да й каже в никакъв случай да не излита от топлата тръба. Макар че, тя не е малка и би трябвало да знае: с Великите Студове шега не бива.
Трета глава
Вася вървял по улицата и се чудел защо ли е толкова студено? Нали до вчера се разхождаше без шапка.
На ъгъла видял прекрасно куче. Бил дълъг – предълъг дакел. Приличала на наденичка с четири лапи. Вася си помислил, че четири лапи са малко за толкова дълго куче. Би трябвало да има още две в средата на корема.
Дакелът бил воден на каишка от лелка в сиво палто. И изведнъж, минавайки край Вася, лелката прошепнала:
- Искаш ли да бъда твоя майка?
Вася погледнал лелката и видял, че тази лелка е не лоша. И най-важното има толкова хубаво дълго куче.
Лелката и кучето стояли и чакали отговора на Вася.
„Ако ще си взимам нова майка, то по-добре да е с куче.” – помислил си и казал тихо:
- Добре.
Вася го казал съвсем тихо. Почти даже и не го казал. Изведнъж задухал Вятърът – ветрище. Студен сняг засипал лицето на Вася.
Лелката се загърнала в сивото си палто, хванала Вася за ръка и бързо побегнала по улицата. Същевременно мърморела:
- Отдавна исках такова синче! Къдравичко, с чипо носленце!
Лелката, дългото куче и Вася влезли във входа на една къща. Но заедно с тях влязъл и Вятърът – ветрище. На стълбището веднага станало студено.
Лелката, дългото куче и Вася бързо побегнали към втория етаж и влезли в жилището.
- Ай, ай, ай! – завайкала се лелката със сивото палто и заразмахвала сивите си ръкави. – Каква съм и аз! Забравила съм да затворя прозорчето! Какво съм направила!…
И наистина, стаята съвсем не приличала на стая. На дивана – пряспа. Около шкафа – пряспа. На масата – купчина сняг. Във въздуха блестели и кръжели снежинки. Дългото куче затичало из стаята, затъвайки с лапи в снега.
- Нищо, нищо, синко – казала лелката в сивото палто. – Сега всичко ще почистим. Донесла легени и кофи, и започнали да изнасят снега от стаята. Но снегът бил толкова много, че почти не намалявал. Легените и кофите станали съвсем ледени. Вася го заболели ръцете от студ.
„На двамата няма да ни стигне цял живот, за да изнесем този сняг, – с тъга помислил той. – Де да имаше повече такива майки. Поне четири или пет.”
Едва го помислил и в стаята влезли още четири точно такива лелки в сиви палта. Съвсем еднакви. От изумление Вася изтървал легена.
„Само за мен ли са толкова майки? – помислил той. – А може и да е хубаво да имаш много майки? Може би ще свикна?”
Всички лелки със сиви палта започнали бързо да изнасят снега. Едната изгребвала снега изпод дивана. Друга сръчно отчупвала висулките от полилея. Преспите бързо намалявали. Дългото куче свободно затичало по пода.
- Това е всичко, синко! – в хор казали лелките със сивите палта и всички се усмихнали на Вася.
- Синко, ела да те целуна! – ласкаво го повикала лелката, която била най-близо.
- Синко, ела да ти избърша носа! – казала втората лелка със сиво палто.
- Синко, забравил си да изпиеш рибеното масло! – казала третата.
- Синко, поиграй си с кучето, – казала четвъртата.
- Синко, събуй си обувките! – казала петата.
Всички здраво хванали Вася и започнали да го дърпат в различни посоки. Палтенцето на Вася изпукало. Дългото куче тъжно залаяло.
Вася се изплъзнал от ръцете им и излязъл в коридора. Лелките със сивите палта, бутайки се една друга, хукнали след него.
Настигнали го в коридора, обградили го и заговорили още по бързо и всички едновременно. Ето какво се получило:
- Изпий кучето!
- Поиграй с обувките!
- Свали си носа!
- Целуни рибеното масло!
Вася си запушил ушите с ръце, изскочил на стълбището и затръшнал вратата.
- О, не – с ужас замърморил той, – толкова майки не са му нужни на човек. Нали майката трябва да се обича. А как да ги обичаш всички едновременно? Ще се объркаш. Не, не искам…
Изведнъж станало тихо. Само зад вратата един женски глас пеел песен.
Четвърта глава
На улицата се разхождаше вятърът. Улицата бе дълга, вятърът също бе дълъг.
Вятърът започна да разсъблича Вася: да събаря шапката му, да размотава шала, да запрята полите на палтото му.
Вася бързо свърна в пресечката.
„Може би там не е така студено!” – помисли си той.
Но не беше така! Щом Вася свърна в пресечката, вятърът – ветрище го последва и снегът се завихри на бели кълба. Всички минувачи тутакси вдигнаха яките си и скриха носове в шаловете. От това носовете им станаха карирани и раирани. А децата започнаха да проплакват от студ и да подскачат от крак на крак. Вася съвсем се уплаши. Дори закри лицето си с ръце. Така вървя, вървя и налетя право на продавачката на сладолед и на чудесното и синьо съндъче на колелца.
- Сладолед! Сладолед! Сметанов! Шоколадов! Сладолед в чашки!… – викаше продавачката с приятен глас.
Вася погледна към нея и веднага разбра, че тя е прекрасна продавачка на сладолед. Добра и весела.
Помисли си:
„Страхотно е майка ти да се разхожда из къщи и през цялото време да говори: „Сметанов! Шоколадов! Сладолед в чашки!”
Вася се приближи до продавачката. А вятърът – ветрище го последва. Той не изоставаше от Вася нито на крачка.
Вятърът – ветрище започна да кръжи около Вася и продавачката на сладолед и да ги посипва с кълба от сняг.
- Олеле! – извикала продавачката, тропайки с крака и подухвайки върху пръстите си. – Кой ли в този студ ще яде от моя сладолед?
- Не бихте ли… искала… да ми станете майка… – прошепнал Вася.
- Твоя майка? Така ли? – радостно възкликнала продавачката на сладолед, сякаш само това и чакала. Дори спряла да подухва върху пръстите си.Веднага се виждало, че се радва. – Искам, искам да бъда майка! Веднага дори!
Продавачката приклекнала до Вася и го погледнала право в очите.
- Само че, може би искаш да ти бъда майка, заради сладоледа? – попитала тя. – Обидно ми е.
Вася много се засрамил. Отдръпнал се от нея и попягнал край затрупаната със сняг ограда..
- Сметонов! Шоколадов! Сладолед в чашки! – чувал зад гърба си.
На Вася се сторило, че гласът на продавачката е станал някак по-тъжен. Тя била умна продавачка на сладолед и разбира се, веднага, всичко разбрала.
- Не, така не трябва да се избира майка – решил Вася – и заради бонбоните също не трябва, нито заради билетите за кино… Но вкъщи, все пак, нямам да се прибера. Няма да си извиня.
В този миг от небето завалял толкова силен сняг, че нищо не се виждало. Палтото на Вася побеляло. Вася цял побелял. По миглите и веждите му полепнал сняг. Вася дълго вървял по улицата, без и сам да знае накъде.
„Ще вляза в някоя къща, за да се стопля. – Помислил си Вася. – Поне на стълбището ще постоя.”
Но къщи не се виждали, нищо не се виждало. Само едри снежинки кръжали пред очите му и от тях му се завивало свят. А студът не позволявал да стои неподвижен. За да се стопли поне малко, Вася се затичал.
Тичал, тичал и изведнъж налетял на голямо дърво. Огледал се Вася. Около него имало много бели дървета.
Много хубава приказка, като че е написана за мойта лудетина. Ще му я прочета довечера