Гъбка Червенушка

В цъфнала градинка, под една глогинка гъбка Червенушка с пълна бяла гушка люлчица люлее и звънливо пее:

„Слънчо злато сипе
Сладко да заспите!
Лек ветрец ви вее,
Люлката люлее.
Сънчо ви покани
В приказни поляни.
Нани, нани, нани!”

Някой приближава в китната морава. Гледай, ти! Бръшляна с празнична премяна и към нашта гъбка идва с кръшна стъпка.

-         Червенушке дружке, остави децата! Хайде да отидем с теб на веселбата. Щурчо се годява с Щурка хубавица. Имаше обява на една елхица.

Тих ветрец полъхна. Гъбката въздъхна.

-         Знаеш ти, хорцето тегли ми сърцето, ала при децата трябва да остана!

Смръщи се Бръшляна:

-         Старата Прахана ще ги понаглежда и ще вие прежда.

-         Бабо услужлива, на хоро отивам! Ти пази грижливо малките ми гъбки от опасни стъпки!

Старата Прахана до плета застана:

-         Ех! Така да стане, но съм стара баба, глуха съм и слаба.

Слънчо се търкулна в пухена постелка. На хоро се втурна гъбка хубавелка.

В цъфнали поляни гостите са сбрани. Щурчо годеника с бъклица ги кани, весело им вика:

- Пийте до насита!

- Веселата Щурка да ти е честита!

Скокна Червенушка и на бяла гушка върза три гердана. Отдалеч извика старата Прахана:

Две калинки – булки с леките мушици тропат ръченици. Пъргави светулки светят със свещици.

Вече свечерява. Чета от щурчета песничка запява:

„Месечко в небето
Лампичка запали,
Да види хорцето
Как сме заиграли.
А звездици бели
Ниско се навели
Мигат със очички
И ни гледат всички.
Зин – зин – зин!
Да ги веселим!”

Идва със Бръшляна наша Червенуша. На хоро се хвана, тръсна бяла гуша и ситно заситни по морави китни. Щурката припряна в алена премяна с дружки-пеперуди гледа и се чуди:

- Вижте Червенуша! Никого не слуша, на хоро отива, а децата малки кой ще й приспива?

Пеперуда млада ядно се обади:

-         Старата Прахана с малките остана. Хем си преде с хурка, хем люлее люлка.

Лютата коприва, злобна и бъбрива, отдалече рече:

-         Аз видях Мецана с кошница голяма в гъбята поляна.

Шипката червена викна възмутена:

-         Слушай, Червенушо! Как сърце ти дава рожбите сиротни вкъщи да оставяш, а ти на хорото с глъч да се задяваш?

-         Лельо Шипко, зная… може да се кая, но нали съм млада, малко веселбица и на мен се пада! – Червенушка рече, към хорото кръшно бързо се завтече.

В люлката децата сладко вече спяха, а на губер тучен спеше баба Праха. Но не щеш ли, мина старата Мецана. Търси медовина още от зарана, я пък диви круши.  Гъбките съгледа.

- Там какво се гуши? Ето ми обяда!

Гъбките сънливи в кошницата сложи. С клончета трънливи скри ги, както може. Старата Прахана с лапата побутна.

-         Тази гъба стара хич не ми е вкусна! Ха сега с товара тука да се спусна в пряката пътека! Ех! Поизморих се, ще вървя полека.

Скочи от уплаха сънената Праха.

-         Стана то, що стана! Как пред Червенуша ще бедя Мецана, като съм заспала с хурка и къделя в меката постеля!

Седна и заплака, майката да чака. Бръмбарко я чува, тихо й хортува:

-         Брън – брън – брън! Спях си сладък сън. Ти ли ме събуди? Чуден сън прокуди!

-         Бръмбарче рогато, ще платя богато! Викай Червенушка ей там от хорото! Няма да забравя никога доброто!

-         Е! Добре! Ще ида, хем хорце да видя! – бръмбарчето рече, бързо се завтече. При една скоруша срещна Червенуша, връща се с Бръшляна.

-         Старата Прахана много се тревожи. Тичайте при нея, бързо, ако може!

Хукна Червенуша през елхи, поляни и от пълна гуша паднаха гердани. Люлчицата празна отдалеч съгледа. Старата Прахана я посрещна бледа.

-         Гъбките ти малки… грабна ги Мецана. Тя не ще праханки, та сама останах.

Червенушка наша страшно се изплаши.

- Олеле, Бръшляне, що сега да сторя? Мога ли с Мецана някак да се боря?

- Тежките въпроси не решавам вечер. Утро мъдрост носи. Ще си лягам вече. Всичко ми дотегна! – тъй Бръшляна рече и да спи си легна.

А пък баба Праха я съветва плаха:

- Тичай, Червенушке, в гъстата дъбрава! Баба Кукумява мъдрост там раздава.

Тръгна Червенушка без другар, без дружка, тъжна в тъмнината.

- Спи ли сън Луната в облаците скрита? – гъбката попита папрати заспали.

- Не! Не сме видяли… – шепнат в сън листата. – Тука не прониква никога Луната.

- Ах! Че страх ме хвана! Двата стари дъба, два са великана!

- Не плаши се, гъбко! Аз съм дядо Дъбко. Що чиниш в гората, тъй сама горката!

- Грабна ми децата снощи баба Меца. Аз пък на годявка ходих у Щуреца. Баба Кукумява търся за съвети, как да си избавя рожбиците клети.

- Ха добра сполука! Хе! Мини от тука!

Сгушен във гъстака слушал всичко Зайко. Чак му се доплака за горката майка. Хукна из гората Меца да догони. А пък Червенушка, тъжна, сълзи рони. Тръгна пак във мрака, зърна Теменужка и й се оплака:

- Страшно зло дочаках! Рожбите ми Меца взе от родна люлка…

Светнала светулка близо заблещука:

- Кой приказва тука?

- Гъбка Червенушка. Слушай ме, сестрице! Като ходиш вредом с грейнала свещица, срещна ли Мецана с моите дечица?

- Горе на Балкана виждах мечи стъпки, но Меца не срещнах с малките ти гъбки.

Жална я отмина гъбка сиротина. Будна боровинка под сребристо борче гледа през прозорче.

- Боровинке мила, в къщичка от свила, тука ли живее баба Кукумява?

- Ето я къде е в тъмната хралупа!

- Как сърце ми тупа! Чакай да почукам!

Страшна се явява баба Кукумява:

- Кой дошъл е тука мене да смущава? Тъкмо съм зачела книгата дебела.

- Аз съм Червенуша. Моля те послушай! Идвам за поука.

- Махай се оттука! Много съм заета с моята наука.

- Аз съм майка клета. Меца ми отвлече рожбите и двете много надалече. Има ли закони – кой на мен ще каже? Меца кой ще гони, за да я накаже?

Бабата прочута, важна, зла истрога, с клюна си почука:

- Туй да кажа мога. В нашата дъбрава право ни се дава, щом като сме гладни, можем да си грабнем, где каквото падне. Гарваните черни Меца ще разпитат, яла ли е вчера и медена пита. Ако се докаже, съд ще я накаже, че е гъби брала, след като е яла. А съветът горски утре заседава в горската дъбрава. Ще пиша в доклада за теб, гъбке млада. Но кажи как стана, че баба Мецана гъбките ти взела, тебе не видела?

- Бабо Кукумяво, ходих на годявка в китната поляна заедно с Бръшляна. Жени се Щуреца. Тропах на хорото, а пък баба Меца ми направи злото.

Ахна, вдигна врява баба Кукумява:

- А! Така ли бива? Рожби не приспива на хоро отива! Тъй на теб се пада хубава награда. Утре във доклада друго аз ще кажа. Теб, а не Мецана трябва да накажат! Ха! Сега върви си, време ми отнемаш! Правото търси си, ала право немаш!

С клюмнала главица тръгна Червенушка, с наниз от сълзици в бялата си гушка. Мълком тя отмина будна боровина, дружка Теменужка, двата стари дъба. Мъката растеше в майчицата – гъба.

А Мецана спеше тиха сладка дрямка, под узряла дренка, в губер от тинтява. Кой ще я смущава?

Зайко се явява, дълго, дълго души. На мъха извади гъбки  червенуши. От елхички млади кошничка изплете, и вътре постави гъбките и двете. Ще ги носи в къщи, като рожби същи…

Най-подире стана, сънена Мецана.

- Ех! Събрах си сили… Бре! Къде се скриха гъбките ми мили в тази вечер тиха?… Тю… беда голяма! Има тук измама, но нали съм спала и не съм видяла, мечетата двенки ще си хапнат дренки.

Качи се на дряна бързата Мецана.

Някаквя звездичка пита дървесата:

- Червенушка где е?

- Ето я самичка ходи из гората, тъжна песен пее:

“Дълъг път изминах,
тука ще загина,
нямам вече сили…
Где ли се намират
гъбките ми мили?
Ех! А отзарана
радостно ми беше,
в люлката спокойно
всяко чедо спеше.
Като птичка волна
пеех песенчица
и така приспивах
моите дечица…”

В тъмната дъбрава Зайко приближава и на Червенушка гъбките подава.

- Зайко добродушни, жив и здрав бъди ми! Милите на мама и незабравими, няма вече, няма да остави мама!

—-

Автор – Лила Захариева
Художник – Ралица Николова
Издателство “Български художник” 1979