Сабята на щурчето

Щурчето било мъничко и черничко, весело и скокливо, толкова скокливо, че повече във въздуха стояло, отколкото на земята.

- Не искам – викало то, – не искам като другите щурчета да свиря на цигулка! Ще тръгна по широкия свят да търся приключенията, да върша подвизи и да се прославя от този храст чак до онова дърво!

Тъй викало щурчето, защото смятало, че целият свят е малката полянка, на която се е родило, и  докато викало, хвърлило цигулката в тревата, размахало лъка като сабя и хукнало да търси приключения.

Тук – приключение, там – приключение, никъде не се виждало приключението. И изведнъж… изведнъж щурчето чуло бръмчене.

- Ето го бръмчащото приключение! – рекло си то, но била пчела.

- Зът – зът – бръмчала пчелата.

- Какво казваш?

- Зът – зът – зът – обяснила по-ясно пчелата и щурчето разбрало, че една маргаритка не иска да отвори листа и да й даде мед.

- Аха, значи имаме медено приключение! – зарадвало се щурчето и замахало със сабята да отсече маргаритката. Какво станало ли? Ами лъкът се плъзнал по стеблото и прозвучала мелодия, простичка и ясна, ясна и хубава, каквато се получава, когато свириш на една струна.

На маргаритката пък тъй и харесало, че забравила да се инати и отворила белите си листенца, като бели пръсти ги отворила и поднесла жълтата си чашка към щурчето.

- Ето, пийни си!

- Медът е за пчелата, аз съм жаден за подвизи! – отвърнало щурчето и продължило нататък.

И тутакси налетяло на мравуняк. Върху него вятърът снощи повалил две тръстики и сега мравките напразно се мъчели да ги махнат.

- Ех, да имаше кой да ни помогне – вайкали се те, – за герой ще го обявим, по целия свят ще го прославим!

- О, колко ми е по вкуса това тръстиково приключение! – притекло се на помощ щурчето и захванало да стърже със сабята си по тръстиките, за да ги отреже.

Но не ги отрязало. Плъзнал се лъкът по тръстиките и пак прозвучала мелодия, по-хубава, по-игрива, каквато се получава, когато свириш на две струни. Щом я чули, тръстиките забравили страха си от вятъра и сами се изправили.

А щурчето продължило по-нататък до края на полянката, до края на света според него. Тук тревите зъзнели и треперели, много зъзнели и треперели, защото били на сянка.

- Стигнахме до слънчево приключение! – размахало сабя щурчето. Искало да сплаши слънцето, пък лъкът се плъзнал по слънчевите струни и зазвучала най-хубавата песен, най-многогласната. Дори слънцето се надигнало, за да види кой свири и огряло цялата поляна.

- Благодарим ти! – извикали стоплените треви, а щурчето отпуснало лъка и щастливо се засмяло:

- Значи песента е по-силна и от най-острата сабя! Значи с песен също могат да се вършат подвизи! – и поело от тоя край на света чак до другия, за да си вземе цигулката.

Авторска приказка от Петя Караколева