Пеперудата

Пеперудата иска да се ожени и както, може би, си представяте, иска да си избере най-красивото измежду всички цветя. Цветята са многобройни и да избираш между всички тях не е много приятно.
Пеперудата полита  право към лайката, онова малко цвете, което французите наричат също маргаритка. Когато влюбените откъсват листенцата му, питат всяко листенце:
– Обича ли ме той или дали поне малко тя ме обича, много ли, страстно ли, изобщо ли не ме обича? Отговорът на последното листенце е верния. Пеперудата я пита:
– Уважаема госпожо, Маргарита – казва тя – Вие сте най-деликатната от всички цветя. Кажете ми, моля, за кое от тях да се омъжа? Маргаритката не счела за нужно да му отговори. Била недоволна, че я нарича госпожо, въпреки че е госпожица все още, а това не е съвсем същото. Пеперудата повторила въпроса си още два пъти и щом видяла, че Маргаритката продължава да мълчи, полетяла, за да търси по-нататък.
Били настъпили първите дни на пролетта. Минзухари и кокичета цъфтели наоколо.
– Мили, прекрасни цветчета! – казала пеперудата, но са все още твърде млади и гледат с уважение към по-възрастните като мен.
Полетяла към фунийките, които били някак прекалено горчиви за вкуса й. Теменужките ѝ се сторили твърде чувствителни. Цветовете на липата изглеждали много малки, а освен това имали прекалено много роднини. Цветчетата на ябълката я очаровали с розовия си цвят, но те пък днес цъфтят, а утре вехнат и окапват след първия полъх на вятъра; брак с толкова деликатно създание не би продължил дълго. Най-много от всички ѝ харесало цветчето на граха, било бяло и червено, свежо и грациозно, а в същото време не презирало домакинските грижи. Тъкмо щяла да зададе въпроса си, когато видяла шушулка, от чиито връх висяло изсъхнало цветче:
-Какво е това? – попитала.
– Това е сестра ми, отговорило цветчето на граха.
– Наистина ли? И вие ли ще се превърнете в това някой ден? – извикала пеперудата отлитайки.

Клоните на орловите нокти били надвиснали над плета, по тях имало много девойки, които си приличали, с дълги тела и жълт тен.
– Напълно е сигурно, че тези не могат да бъдат обичани – помислила пеперудата.

Пролетта отминала и лятото след нея. Дошла есента, а пеперудата още не можела да се реши. Цветята демонстрирали най-живописните си рокли, но напразно, защото вече били лишени от уханието на пролетта. Точно към това ухание са най-чувствителни сърцата, които не са вече млади. Ухание, което не се среща, трябва да признаем, при далиите и хризантемите. Така пеперудата се обърнала към ментата. Тя не цъфти, но може да се каже, че цялата е цвете, така е парфюмирана от главата до петите; всяко от листенцата й струва колкото цвете, заради аромата, който разнася из въздуха. „Това ми трябва, си рече пеперудата, ще се омъжа за нея.“ Направила предложението си. Ментата останала спокойна, докато слушала. Накрая казала:

– Предлагам ви приятелството си, моля, но нищо повече. Стара съм, а и вие вече не сте първа младост. Разбира се, можем да живеем заедно, но що се отнася до брака…, нека не ставаме смешни на нашата възраст.

Така пеперудата не се оженила за никого. Много дълго била избирала, а това е лош метод. Превърнала се в това, което наричаме стар ерген.

Наближавал краят на есента, времето било мрачно и валяло. Студеният вятър накланял гърбовете на върбите, сякаш искал да ги прекърши. Не било никак приятно да си навън в такова време; за това и пеперудата вече не живеела навън. За щастие била намерила убежище, уютна стая, в която било топло сякаш е лято. Можела да живее прекрасно, но си мислела: „Това не е достатъчно, нужна е свобода, слънчев лъч и малко цвете.“  Полетяла към прозореца и се блъснала в стъклото. Забелязали я, възхитили й се, хванали я и я прибрали в кутията със съкровищата, закачена с карфица.
„Ето ме, окачена на стебло, както цветята.“ – помислила пеперудата – „Не е много приятно, все пак; ето ме закрепена на едно място – почти прилича на брак.“ До известна степен се успокоявала с тази мисъл. „Фалшиво е това успокоение.“ – шушукали подигравателно няколко цветя, които живеели в саксии, за да украсяват стаята.
„Няма какво друго да се очаква от цветя отгледани в саксия – мислела си пеперудата – те се чувстват прекалено удобно, за да бъдат човеци.“

Ханс Кристиян Андерсен

Няма да се извиня – 1 част

Първа глава

Имало едно време едно момченце – Вася. Имал си много играчки, разпилени навсякъде – под масата и зад шкафа, дори под леглото.

Но една сутрин Вася се събудил и му се приискало да си има и дървена люлка конче.

– Искам дървена люлка конче, – казал Вася.

– Искам дървена люлка конче! – завикал Вася.

– Искам дървена люлка конче!! – затропал с крак Вася.

– Ех, синко, – казала майка му – почакай малко, сега нямам пари.

– Как пък не, нямаш пари! – обидено извикал Вася. – За захар имаш. За месо имаш. И за картофи, и за моркови… А за най-важното нямаш. Просто се измъкваш! Да!

В този миг прозорецът се отворил с трясък и от улицата нахлул студен вятър. Сняг посипал лицето на Вася.
Майка му бързо затворила прозореца. Въпреки това в стаята станало студено, както на улицата.

– Сега се извини за грубите си думи, – казала майката.

Няма да се извиня – 2 част

Към глави от 1 до 4

Пета глава

–         Загубих се! – прошепнал Вася – Влязъл съм в гората!

В гората било още по-студено, отколкото в града.

Вятърът – ветрище посипал огромни преспи. Вася бил толкова малък, а преспите толкова големи.
Тръгнал между преспите.
”Добре ще е, ако изляза от гората, – помислил Вася – ами ако вляза още по навътре? Тук няма и кого да попиташ. Има само лисици и мечки. Трябва да се върна назад. Може по моите следи да изляза от гората?”
Вася спрял и започнал да се оглежда. Но неговите следи вече не се виждали. Вятърът – ветрище ги бил затрупал със сняг.

Щом спрял на едно място, му станало студено. А ако тръгнел напред – още повече щял да се заблуди.
Вася се уплашил. А от страх му станало още по-студено и неприятно.

Гъбка Червенушка

В цъфнала градинка, под една глогинка гъбка Червенушка с пълна бяла гушка люлчица люлее и звънливо пее:

„Слънчо злато сипе
Сладко да заспите!
Лек ветрец ви вее,
Люлката люлее.
Сънчо ви покани
В приказни поляни.
Нани, нани, нани!”

Някой приближава в китната морава. Гледай, ти! Бръшляна с празнична премяна и към нашта гъбка идва с кръшна стъпка.

–         Червенушке дружке, остави децата! Хайде да отидем с теб на веселбата. Щурчо се годява с Щурка хубавица. Имаше обява на една елхица.

Принцесата и еднорогът

Имало много отдавна един тайнствен цар, който живеел в мрачен замък потънал в тишина. Царят бил понесъл толкова страдания, че решил да се оттегли в една крепост пълна с призраци, откъдето никой не можел да го измъкне.

Царят имал дъщеря, която растяла в зловещия замък без досег с външния свят, отглеждана само от майка си – нежна и кротка кралица. Принцесата била свикнала да се спотайва щом гневните пристъпи на баща й, предизвикани от демоните, които само той виждал, разлюлявали замъка до основи. Тя говорела рядко, но винаги се усмихвала, за да не наруши тишината настанила се в замъка, поради болестта на баща й.

Принцесата усещала света с всички сетива. В деня, когато навършила шестнадесет години, събрала цялата си смелост и помолила за разрешение да излезе навън. Кралицата се присъединила към молбата й, а кралят се опитал да се престори, че нищо не е чул. Принцесата настоявала:

Приказка за зеления дракон

Имало едно време, в една далечна страна, народ от малки човечета, които живеели в зелена долина. От едната страна на долината се издигала стръмна и камениста планина, която ги пазела от северния вятър, от другата страна на долината имало хълм, огряван непрестанно от слънчевите лъчи. Имало кози и крави, които по цял ден пасели кротко под сенките на разцъфналите черешови дървета. Тревата била мека и всичко растяло лесно в плодородната почва. Красив ручей течал в средата на долината и пеел ту спокойни, ту весели песни. Той идвал от малко изворче високо в планината. Острите камъни не позволявали на малките ни приятели да стигнат до върха, но ручейчето минавало откъдето си иска между скалите. Спускало се по склона и напоявало малките градини пред дървените къщички, след което продължавало пътя си към края на долината.

Ручейчето продължавало към непознатия край на долината, към неизвестното, където никой не бил пристъпвал! Говорело се, че там има голям ручей, много широк и много син, който се наричал море. Говорело се, че планината се спуска в морето, изобщо много приказки се разказвали вечер за това място, но никой не бил стигал до другия край на долината, заради зеления дракон.

Малките зрънца на щастието

Много, много отдавна в окъпана от морето и слънцето страна, живеел богат и могъщ владетел. Народът му бил верен и го уважавал или по-скоро се страхувал от него. Владетелят притежавал всичко, което един владетел може да притежава, но въпреки това не бил щастлив. Нещастието произтичало от сприхавия му характер. Вбесявал се от дреболии, все бил недоволен, не обичал никого и не желаел нищо. Нещо повече – тормозел слугите си и се отнасял безсърдечно към народа си.

Но освен, че бил раздразнителен и гневен, обичал и да воюва, често нападал съседите си без причина. Една сутрин решил да поведе битка срещу южния си съсед. Армията му била многобройна и отлично въоръжена, така че лесно спечелила битката и увеличила земите на владетеля в посока юг със земи, от които той изобщо нямал нужда. Въпреки победата, владетелят не бил щастлив.

Войската се завърнала в страната. Тълпата приветствала воините. Улиците били украсени с гирлянди от хартия и цветя за случая. Фанфари свирели на всеки ъгъл. Жени и деца танцували по площадите. Вечерта, от възвишенията на града, изстреляли фойерверки. Това били най-красивите фойерверки, които историята на човечеството познавала. Народът бил щастлив. Но владетелят, вместо да се зарадва, стоял със строга физиономия и отново не бил щастлив.

Цветята на малката Ида

Всички цветя вехнат! Защо? – попита тя студента, който беше седнал на дивана. Ида много го обичаше, студентът знаеше най-прекрасните приказки и изрязваше толкова забавни картини от хартия: сърца, с малки дами, които танцуваха в средата; цветя и големи замъци, чиито врати се отваряха. Бе очарователен човек.

– Всъщност, знаеш ли какво им е? – отвърна студентът – Били са на бал тази нощ, затова са уморени.

В страната на Вълшебния цирк

В страната на Вълшебния цирк се случило нещо страшно. Клоунът Разсмивко изгубил червеното си носле!

Търсил го навсякъде, в ложите, под купола, в конюшните, под подиума, под килимите… Вдигнал поглед към акробатите, нищо! Гледал при маймуните, лъвовете, слоновете, нищо! Никъде не можел да открие червеното си носле! И това си било страшно, защото до началото на следващия спектакъл оставали броени часове… Погледнал дори под опашката на боата Крикри, под лапите на тигъра Лъв, зад ухото на жирафа Юли, нищо, няма го червеното носле, изгубено е!

Дивите лебеди

Далече-далече оттук — там, дето лястовичките отиват да зимуват — живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Елиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга. По всичко личеше, че бяха князе. Сестра им Елиза пък седеше на огледален чин и имаше една книжка с картинки, купена за половин царство. Да, добре си живееха децата, но туй не продължи дълго.

Баща им, царят на цялата страна, се ожени за зла царица, която не обикна клетите сирачета. Те забелязаха това още първия ден. В палата се даваше голямо угощение и децата започнаха да играят „на гости“. Друг път за тая игра им даваха всичките сладкиши и печени ябълки, каквито можеха да се намерят, а тоя път царицата им даде само пясък в една чаена чаша и им каза, че от него могат да се готвят всякакви ястия.