Приказка за зеления дракон

Имало едно време, в една далечна страна, народ от малки човечета, който живеели в зелена долина. От едната страна на долината се издигала стръмна и камениста планина, която ги пазела от северния вятър, от другата страна на долината имало хълм, огряван непрестанно от слънчевите лъчи. Имало кози и крави, които по цял ден пасели кротко под сенките на разцъфналите черешови дървета. Тревата била мека и всичко растяло лесно в плодородната почва. Красив ручей течал в средата на долината и пеел ту спокойни, ту весели песни. Той идвал от малко изворче високо в планината. Острите камъни не позволявали на малките ни приятели да стигнат до върха, но ручейчето минавало от където си иска между скалите. Спускало се по склона и напоявало малките градини пред дървените къщички, след което продължавало пътя си към края на долината.

Ручейчето продължавало към непознатия край на долината, към неизвестното, където никой не бил пристъпвал! Говорело се, че там има голям ручей, много широк и много син, който се наричал море. Говорело се, че планината се спуска в морето, изобщо много приказки се разказвали вечер за това място, но никой не бил стигал до другия край на долината, заради зеления дракон.

Малките зрънца на щастието

Много, много отдавна в окъпана от морето и слънцето страна, живеел богат и могъщ владетел. Народът му бил верен и го уважавал или по-скоро се страхувал от него. Владетелят притежавал всичко, което един владетел може да притежава, но въпреки това не бил щастлив. Нещастието произтичало от сприхавия му характер. Вбесявал се от дреболии, все бил недоволен, не обичал никого и не желаел нищо. Нещо повече – тормозел слугите си и се отнасял безсърдечно към народа си.

Но освен, че бил раздразнителен и гневен, обичал и да воюва, често нападал съседите си без причина. Една сутрин решил да поведе битка срещу южния си съсед. Армията му била многобройна и отлично въоръжена, така че лесно спечелила битката и увеличила земите на владетеля в посока юг със земи, от които той изобщо нямал нужда. Въпреки победата, владетелят не бил щастлив.

Войската се завърнала в страната. Тълпата приветствала воините. Улиците били украсени с гирлянди от хартия и цветя за случая. Фанфари свирели на всеки ъгъл. Жени и деца танцували по площадите. Вечерта, от възвишенията на града, изстреляли фойерверки. Това били най-красивите фойерверки, които историята на човечеството познавала. Народът бил щастлив. Но владетелят, вместо да се зарадва, стоял със строга физиономия и отново не бил щастлив.

Цветята на малката Ида

Всички цветя вехнат! Защо? – попита тя студента, който беше седнал на дивана. Ида много го обичаше, студентът знаеше най-прекрасните приказки и изрязваше толкова забавни картини от хартия: сърца, с малки дами, които танцуваха в средата; цветя и големи замъци, чиито врати се отваряха. Бе очарователен човек.

- Всъщност, знаеш ли какво им е? – отвърна студентът – Били са на бал тази нощ, затова са уморени.

В страната на Вълшебния цирк

В страната на Вълшебния цирк се случило нещо страшно. Клоунът Разсмивко изгубил червеното си носле!

Търсил го навсякъде, в ложите, под купола, в конюшните, под подиума, под килимите… Вдигнал поглед към акробатите, нищо! Гледал при маймуните, лъвовете, слоновете, нищо! Никъде не можел да открие червеното си носле! И това си било страшно, защото до началото на следващия спектакъл оставали броени часове… Погледнал дори под опашката на боата Крикри, под лапите на тигъра Лъв, зад ухото на жирафа Юли, нищо, няма го червеното носле, изгубено е!

Дивите лебеди

Далече-далече оттук — там, дето лястовичките отиват да зимуват — живееше един цар, който имаше единайсет сина и една дъщеря на име Елиза. Единайсетте братя бяха князе и затова ходеха на училище със звезда на гърдите и със сабя на кръста. Те пишеха с елмазени калеми на златни плочи и всичко заучаваха наизуст тъй добре, сякаш четяха по книга. По всичко личеше, че бяха князе. Сестра им Елиза пък седеше на огледален чин и имаше една книжка с картинки, купена за половин царство. Да, добре си живееха децата, но туй не продължи дълго.

Баща им, царят на цялата страна, се ожени за зла царица, която не обикна клетите сирачета. Те забелязаха това още първия ден. В палата се даваше голямо угощение и децата започнаха да играят „на гости“. Друг път за тая игра им даваха всичките сладкиши и печени ябълки, каквито можеха да се намерят, а тоя път царицата им даде само пясък в една чаена чаша и им каза, че от него могат да се готвят всякакви ястия.

Лошата дума

Докато събирал дърва в гората, един човек дочул жално скимтене от храсталака. Надникнал и видял едно малко мече заплетено в клоните. Добър човек бил дърварят, освободил мечето, а майка му за благодарност му дала цяла торба круши и голямо гърне с мед от диви пчели. Така човекът и мечката станали добри приятели. Тя го гощавала в хралупата си, а той я канел вкъщи.

Сабята на щурчето

Щурчето било мъничко и черничко, весело и скокливо, толкова скокливо, че повече във въздуха стояло, отколкото на земята.

- Не искам – викало то, – не искам като другите щурчета да свиря на цигулка! Ще тръгна по широкия свят да търся приключенията, да върша подвизи и да се прославя от този храст чак до онова дърво!

Тъй викало щурчето, защото смятало, че целият свят е малката полянка, на която се е родило, и  докато викало, хвърлило цигулката в тревата, размахало лъка като сабя и хукнало да търси приключения.

Малкото момиченце

- О, горката аз! – въздъхна една сутрин малката Ева – Омръзна ми да бъда малко момиченце. Бих искала да мога да се превърна в нещо друго.

- Добре, – чул се наблизо глас – в какво би искала да се превърнеш?

Ева се огледала изненадана. Никого не видяла, но гласът отново повторил въпроса: „В какво би искала да се превърнеш?“

Само, за да види какво ще се случи Ева извикала: „Бих искала да бъда цвят на роза.“

Красотата на пролетта

Един старец стоял в колибата си, близо до замръзнал ручей. Настъпвал края на зимата, въздухът не бил толкова студен и огънят в огнището догарял. Човекът бил сам и стар. Веждите му – побелели от старостта – потръпвали. Минавали ден след ден и той не чувал нищо, освен звуците на бурята.

Един ден, точно когато огънят съвсем изгаснал, в колибата влязъл красив младеж. Бузите му били червени, очите му искрели. Пристъпвал бодро и с лекота. Челото му било обраснало с нежна трева, а в ръцете си носел букет уханни цветя.

Малката червена роза*

Имало някога една малка червена роза, която живеела в малка тъмна къща под земята. Един ден, както си стояла там сам сама, изведнъж чула леко – чук, чук, чук по вратата.

„Кой е?“ – попитала.

„Дъждът е и искам да вляза.“ – отговорил мек, тъжен, тихичък глас.

„Не, не може да влезеш.“ – казала малката роза.